Приска не обърна внимание на тези думи, а направо попита:
— Нямаш ли някой близък, който да ти заеме сумата, която си изгубил?
— Може би, но вече е твърде късно. Баща ми разбра вече за това и ме прокле. Не ми остава нищо друго, освен да умра.
— Добре, но ти няма да умреш сам. Аз ще бъда с тебе!
— Не, искам да живееш! — извика младежът.
— Виждам, че не ме обичаш вече — каза глухо момичето.
Ричард стана, отиде при Приска и я накара да седне на фотьойла. След това коленичи пред нея и зацелува ръцете й.
— Приска, съжали ме! — изстена той. — Искаш да ми отнемеш утехата в последния ми час! Не мога да допусна да страдаш, защото те обичам. Не мога да си позволя да те въвлека в моето нещастие. Обожавам те и ти винаги си била в мислите ми. Моля те на колене, върни се при моя роднина в М. Там ще те приемат като своя дъщеря. Остави ме сам да свърша със себе си!
— Ричард — заговори Приска, като сложи нежната си ръка върху горещото му чело, — какво ще правя без тебе! Казах ти, когато се видяхме за последен път, че моят живот е само мъка и че не се боя от смъртта. Казваш, че ме обичаш, а искаш да отблъснеш едничкото ми желание: да умра заедно с теб.
— Не мога да гледам как умираш ти!
Тя го целуна по пламтящите от треска устни.
— Съгласи се, това е последното ми желание към теб! — молеше се тя.
— Не — каза той решително, — остави ме сам.
— Все едно, аз ще умра — каза момичето с мрачен блясък в очите. — Знаеш шишенцето, което е тук, в пазвата ми. Нося го до сърцето си. Ако пак ме отблъснеш, ще изпия смъртоносната отрова и ще те лиша от утехата да чуеш последните ми думи и да приемеш последната целувка от изстиващите ми устни.
Ричард стоеше неподвижен, само тежкото му дишане издаваше мъчителната борба в душата му.
— По-добре да не бях ти писал! Не допусках, че ще дойдеш тук.
— Любовта е виновна за всичко — отвърна Приска.
— Не мога да се примиря с подобна мисъл. Да загинеш толкова млада и толкова красива! Душата ми ще се скита без покой, като знае, че те е повлякла след себе си в гроба.
— Бог държи сметка за това — каза Приска тържествено. — Аз ще те последвам доброволно. Жената стои до мъжа, както през щастливите часове, така и в дните на страданието. Ричард, аз те обикнах от първата минута, когато те видях. Твоето приятелство ме преобрази. Станах съвсем друга, намерих смелост в себе си да се боря и да противостоя на съдбата. Сега, след всичко това, искаш да ми откажеш да умра заедно с тебе!
Той се наведе, притисна я в прегръдките си и пламенно я целуна по устните.
— Помисли много добре, мила моя! Аз съм мъж, решението да умра не е толкова тежко за мен. Ти обаче си жена, имаш нужда от любов и след толкова страдания заслужаваш да намериш щастието си.
— Така да бъде — каза тя. — Още една целувка от теб — и си тръгвам.
Той я стисна още по-силно в обятията си.
— Бог да те благослови за решението, мила! Сбогом завинаги!
— Не завинаги, а довиждане там, горе!
Той каза:
— Моят роднина живее на Б… стрийт. Иди още тази вечер там. Писмото от мен ще бъде достатъчно, за да бъдеш приета както трябва.
Тя кимна с глава.
— Бог да те пази, Ричард!
Целуна го още веднъж, после той посочи вратата и обърна гръб. Тя направи няколко крачки, извади бързо шишенцето от пазвата си, изля половината от съдържанието в шепата си и като вдигна ръка до устата си, изпи течността. След това се обърна към своя любим:
— Ето, Ричард, това е за тебе.
После сложи шишенцето на масата. Ричард я изгледа, учудено. Тя се олюля и преди да падне, той я хвана в обятията си. Завладя го съмнение.
— Приска, нещастнице, да не си изпила отровата?
Очите му бяха разширени от ужас.
— Да, Ричард — тихо отговори тя, — изпих я. Не можах да те оставя, ти не искаше… сега умирам в прегръдките ти… Само няколко минути и всичко ще свърши… Ричард… мили мой… целуни ме още…
Красивата й глава клюмна и очите й се затвориха завинаги.
Ричард остана няколко минути като вцепенен, после се втурна към масата, взе шишенцето и се върна при мъртвото и тяло.
— Приска… скъпа моя… аз идвам.
След това жадно изпи отровата.