В малката стаичка настъпи тишина. Мракът ставаше все по-голям, нощта се спускаше, тежка и черна.
Откъм гората долиташе тракането на локомотива. По шосето, по което беше дошла Приска, препускаше с всичка сила някакъв конник. Жребецът се носеше като вихър към вилата. На гърба му нямаше седло. Вероятно беше впрегатен кон, защото хамутите бяха отрязани и се влачеха след него.
Конникът стигна запъхтян до вилата и скочи от коня. На един дъх дойде до вратата, удари я с рамо и се втурна по мрачния коридор. Вратата на стаята беше затворена. С един ритник я разби.
Беше тъмно като в рог.
Този конник беше Джеймс, който идваше да спаси своя приятел. Той се върна по коридора, влезе в друга стая, намери лампа и пак отиде в първата. Когато освети помещението, пред очите му се откри ужасна гледка. Кръвта замръзна в жилите му. Той потрепери.
— Ричард — извика и се спусна към приятеля си, лежащ неподвижен на пода. В следващия момент отстъпи назад потресен. Беше видял и трупа на жената. Прекрасното създание, което лежеше на пода, беше полякинята от „Уайт Касъл“ Приска, очаровала го много пъти с великолепните черти на лицето и гъстата си като смола мека коса.
Джеймс бе получил писмото и бе тръгнал веднага, за да предотврати нещастието, но бе пристигнал много късно.
Димящата светлина на лампата озари лицата на покойните. По бледите им устни бяха замръзнали усмивки.
— Какво щастие в смъртта! — прошепна той.
Остана да бди, наведен над мъртъвците. Така го завари зората. Дневната светлина освети напълно влюбените, съединени навеки във вечен сън.
Джеймс страдаше и мъката му бе неизмерима. Той се разкайваше, задето бе запознал Ричард, този невинен младеж, с онзи демон, барон Фон Фалкенбург. Той беше погубил и него, и Приска.
Джеймс си мислеше, че този грях никога нямаше да му бъде простен.
Ирма
От ранното си детство Ирма се отличаваше със смиреното си държане, почти безмълвното възприемане на случките в живота си, с доброто си отношение към всички около себе си. Баща й я намираше твърде плаха и нежна, а майка й виждаше в нея бъдещата добродетелна дама, каквато мечтаеше да бъде всяка жена.
Детето се развиваше добре. Момичето се разхубавяваше, но строгата майка никога не намеси в ласките към дъщеря си възхищенията от красотата на девойката.
Ирма имаше своята красота и прелестно лице за нещо естествено. Тя сякаш не забелязваше, че околните я считаха за избраница на живота, и нито веднъж не се изкуши да използва красотата си като оръжие срещу другите.
Не че не усещаше силата й! Но майка й я възпитаваше строго и смекчаваше всички избухвания на суетата, кокетството и горделивостта.
Като всяка пробуждаща се жена и Ирма чувстваше нуждата да бъде понесена от любовта, потопена в сладостни тръпки и отнесена като откъснато цвете далече от градината, в която беше израснала.
Всяко момиче чака ръката, която ще посегне към него. Важен е моментът, в който тази ръка ще се появи.
Един сластолюбец като Артур подбираше своите завоевания. Ирма не разбираше тези хитрувания. Тя само почувства близостта и надеждата на един мъж и когато отвори очи, видя красивия Норт. Това беше съвпадение, съдба, а не някакъв план или дълго обмисляна постъпка. Стана толкова естествено, от само себе си! Ирма се влюби с цялата чистота на седемнадесетгодишната си душа. Любовта на едно момиче, което за пръв път обича и което вижда само един мъж, когото дарява със своите ласки, е чиста и възвишена. Тази любов е всеотдайна, сляпа и крехка.
Когато Ирма се отдаде телом и духом на Артур, у нея още живееше девойката и продължи да живее дори до раждането на Лидия, когато младото момиче стана майка. От този час обаче тя видя голямата лъжа, в която бе въвлечена от Норт.
Пробуждането бе мъчително. Тя се почувства унизена.
Една голяма рана се отвори в нея и като че ли тази рана щеше да потъне тя цялата. Любовта, която тя искаше да възкреси, когато намери Норт, изчезна съвсем при срещата им. Тя видя у него звяра, който не само не я обичаше, но и искаше да я разкъса.
В душата й стана пусто. На мястото на една бездна се разтваряше извор от сълзи.
Но времето лекува. Ирма претръпна и се примири. Тялото й си искаше своето, духът наложи своето право. Ирма беше жена, а тази жена трябваше да живее. Тя чакаше пак да бъде взета и отнесена в градината на новото си щастие. Но виждаше ли наоколо си мъжа, към когото нейното женско сърце да я поведе? Усещаше ли наблизо този, към който в един светъл миг щеше да почувства сладкия трепет на влечението и раждането на един нов блян?