Наоколо бе тъмно. Дълбок мрак царуваше в нея и само понякога като светкавици проблясваха беглите черти на един или друг образ, които я смущаваха и я караха да потръпва.
Но пак оставаше празнина и гъста сянка падаше върху извора на любовта и го потапяше в мрак, от който не излизаше никакъв звук, никакъв отговор.
Едно ужасно предположение
Ирма преживяваше тежки дни. От малкото спечелени пари трябваше да поддържа прилично облеклото си и да се храни. Всички други нужди бе потиснала и оставила настрани. Като отблъскваше с респектираща гордост всички доброжелателни предложения, които й бяха правени, тя си лягаше вечер полугладна.
Хазайката й мислеше, че тя се преструва, и се ядосваше на нейната необщителност. На няколко пъти тя бе й дала да разбере, че очаква от Ирма друг род печалба, някакъв особен вид комисиона за стаята, която бе й дала под наем.
Ирма прекарваше свободното си време съвсем сама, винаги под страх и в пълно уединение. Всяка вечер тя се качваше на сцената бледа и мълчалива и на страдалческите й устни никога не се показваше усмивка.
От няколко дни обаче положението й се бе влошило още повече. Колегите й от сцената, които досега не смееха да я закачат и ругаят, започнаха да прибягват до други действия, за да изливат върху нея яростта, завистта и омразата си. Една вечер, докато пееше, Ирма почувства, че някой я закачи за роклята. Когато се прибра в стаята си, с ужас установи, че някой бе излял върху роклята й киселина, така че на това място тя бе съвсем обгоряла. При все това Ирма трябваше да бъде благодарна, че течността не беше докоснала тялото й.
Когато повикаха съдържателя и казаха за случилото се, тя вдигна рамене с безразличие и каза:
— Мъжът ми не е отговорен за това, ще трябва да купиш нова рокля.
— И да се обвържа още повече — отвърна Ирма разплакана.
— Много съжалявам, но не мога да направя нищо — заяви й собственикът на заведението. — Плачът няма да ти помогне!
Вратата бе останала полуотворена и зад нея се чу глас:
— Е, какво става тук?
Това беше един възрастен миньор, когото другите посетители уважаваха. Съдържателят му обясни накратко какво се бе случило.
— Ще купите нова рокля на мис Ирма — каза твърдо работникът.
— Съвсем не ми е до купуване на нова рокля — отвърна онзи.
— Така ли? Добре тогава! Ако утре вечерта дойда и видя, че не си изпълнил искането ми, ще трябва да затвориш бараката си, защото нито едно от нашите момчета няма да стъпи повече тук. Трябва добре да разбереш това!
— Но аз не мога…
— Дръжте си устата! Ще го направите ли или не?
— Да — уплаши се съдържателят.
— Вие сте безсрамник, който експлоатира бедното момиче. То печели с толкова труд своите мизерни няколко цента. Друг път да не чувам подобно нещо!
Миньорът се приближи до съдържателя и тикна юмрука си под носа му. Последният отскочи уплашено назад и се отдалечи с бързи крачки.
От тази вечер собствениците на шантана бяха все мълчаливи и мрачни. Няколко дена наред те бяха зле настроени към Ирма.
Момичетата забелязаха това и станаха пак дръзки и нахални. Те често се съветваха помежду си тайно от Ирма и тя усещаше, че й кроят нещо.
Една вечер в заведението имаше само няколко посетители. Беше още рано. Ирма току-що беше привършила изпълненията си, когато чу шум зад гърба си. Разместиха се столове и момичетата започнаха да си шушукат полугласно.
— Тази вечер пръстенът беше на ръката ми — каза Маджия, бившата любимка на червенокосия ирландец.
— Сигурна ли си? — попита я друга.
— Разбира се, как да не съм. Когато отидохме да се мием, го свалих от пръста си и го сложих на масичката.
— Тогава го потърси пак там.
Маджия отиде нататък.
Обикновено Ирма идваше по-късно от другите момичета и трябваше да минава през гримьорната. Те знаеха това и бяха намислили да го използват.
След няколко минути Маджия се върна.
— Е, намери ли го? — попитаха я другите.
— Не е там — отговори тя.
— Така ли? Той беше много скъп.
— Да, струва доста — каза Маджия.
— Тогава да го потърсим заедно. Ще огледаме навсякъде, дори и в нас самите.