— Да, ходих в синия салон. Да не би да искаш да ме упрекнеш?
Тя не отговори.
— Не бях постоял и няколко минути, когато изведнъж се усетих обладан от някаква сила, която ме приспа, и изгубих представа за действителността.
— Кажи ми ясно, че просто си припаднал! — прекъсна го тя с лека ирония.
— Когато се свестих от припадъка, ръцете и краката ми бяха вързани с копринени шалове.
— Горкият!
— Бях вързан хлабаво, така че лесно се развързах, но онези три момичета бяха изчезнали.
— Изчезнали ли?
— Да, избягали!
— В такъв случай защо не се обадиш в полицията?
— За глупак ли ме мислиш! Не! Разпитите и разследванията ще станат съвсем тихо. Ти ще ми помогнеш в това!
— Аз ли?
— Да. Ще ми доставиш голямо удоволствие, ако тръгнеш незабавно. Ще изпратя още двама души, на които мога да се доверя, в други посоки.
— Е, и ако намеря момичетата, как ще ги доведа тук?
— Ако не искат да дойдат с тебе доброволно, ще отидеш в полицията и ще поискаш момичетата да бъдат доведени обратно, защото са ангажирани в заведението и са го напуснали преди изтичане на договора им.
— Чудесно! — промълви Мануелита.
— Можеш да вървиш още сега. Струва ми се, че ще трябва да тръгнеш към Ласпинас.
— И ти искаш да тръгна веднага и да те оставя тук сам?
— Разбира се! Трябва да остана тук сам, за да не се възбуждат съмнения.
— Добре, ще тръгна.
— Да ти дам ли пари?
— Остави, няма нужда — отвърна тя бързо. — Имам достатъчно у себе си.
— Не, не! Ще ти трябват доста. Ще ти дам една по-голяма сума.
Той бръкна в джоба си.
— Къде ли съм оставил ключовете? Винаги ги нося със себе си.
Той претърси всички джобове.
— Чудно нещо! — измърмори той и внезапно изскочи от стаята.
Мануелита остана сама със страха си. Най-много я плашеше точно това. Знаеше, че баронът има само един ключ, но се надяваше, че той ще се съгласи тя да замине без пари.
Изведнъж се чу трясък. Тя се затича към вратата, но някои хвана ръката й.
Баронът ревна в лицето й:
— Къде са парите ми? Кой е бъркал в касата ми?
— Не зная — смънка тя, като се мъчеше да се изкопчи от ръцете му.
— Ще отговориш ли? — извика той, задавен от ярост. — Само ти знаеш мястото. Къде ги скри?
Мануелита се отчая, но испанската кръв в жилите й не й позволяваше да се предаде веднага.
— Убий ме, ако искаш — каза тя твърдо, — но няма да ти кажа нищо.
Лицето на Артур стана бяло като восък.
— И ще го направя, ако не ми отговориш!
— Убий ме! Това няма да ти бъде първото убийство!
Той отстъпи крачка назад и за момент пусна ръката й.
— Какво каза?
— Казах, че си убиец, бракоизменник и фалшификатор!
— Мълчи!
— Можеш да ме убиеш!
Той я изгледа диво.
— Откъде знаеш това, нещастнице?
— Знам всичко! Всичко! Откъде — това е моя тайна. Пронижи сърцето ми, смажи ме, унищожи ме като толкова много други твои жертви.
Очите на мексиканката устояха на заканителните му погледи.
— Ще ми изповядаш всичко, ще кажеш как си научила всичко това, иначе ще съжаляваш! Говори!
Тя вдигна гордо глава.
— Не си прави труда напразно — отвърна Мануелита. — Една испанка не може да се моли за прошка на подлец!
Изведнъж баронът отскочи назад като ухапан от змия. Очите му бяха съгледали хора в униформи, които по няколко алеи идваха откъм градината. Бяха полицаи и неговата готовност и постоянно подозрение мигновено му подсказаха, че е в опасност. Той веднага съобрази, че къщата е обградена.
— Усойница! — изкрещя. — Ти си ме издала на полицията.
— Да — отговори тя със застрашителна студенина.
Мануелита стоеше спокойно като красива мраморна статуя. Погледът й излъчваше дълбоко презрение към разобличения престъпник. „Сбогом, Хуан!“ — промълви тя на себе си.
Баронът се хвърли върху беззащитната жена, хвана я за косата и я повали на земята.
Мануелита не издаде никакъв звук.
Той я вдигна и я хвърли на канапето, стисна побеснял шията й като с железни клещи и я държа така, докато я задуши.
Междувременно отвън, в коридора, се чуха стъпки и след миг някой почука силно на вратата.
— В името на закона, отворете! — извика силен глас.