Баронът не отговори, а отиде до прозореца и тихо го отвори, макар че не виждаше начин за спасение.
Тропането на вратата се повтори и цялата стена се разлюля от удари.
Той огледа всички ъгли на стаята и очите му изведнъж се спряха върху бездушното тяло на удушената.
Вратата пращеше от напора и нямаше да издържи дълго.
Баронът излезе през друга врата и се намери в стаята си, но и от нейните прозорци видя полицаи, сновящи из двора. Положението му беше критично. Трябваше да вземе решение и да предприеме отчаяно действие. Пусна някакъв предмет от джоба си, след това предпазливо открехна прозореца и скочи навън.
Настъпилият мрак го прикриваше. Той се хвана за корниза на покрива, след това се добра до улуците. Хвана се за онзи, който се спускаше надолу, и се плъзна по него. Отгоре се чуха заканителни гласове и на прозореца се показаха черни сенки.
Баронът стигна благополучно земята, но понеже гладката бяла стена на зданието не беше никак сигурна, премина бързо свободното пространство пред себе си и потъна в тъмната сянка на парка.
— Стой! Стой! — извика някой след него и един човек препречи пътя му.
— В името на закона, вие сте арестуван!
Изтрещя изстрел от револвер и полицаят падна на земята. Последваха гърмежи от всички страни. Куршумите свиреха покрай зидовете на парка.
— Ето го тук! — извика един глас.
И наистина сянката на барона се открояваше горе, върху зида. Отново засвириха куршуми и сянката изчезна.
— Ударен е! — чуха се възгласи.
От другата страна на зида им отговори подигравателен смях. Когато полицаите излязоха извън парка, не можаха да открият никаква следа от престъпника. Той беше изчезнал.
Горе, в добре осветената стая, няколко служители от полицията намериха мъртвото тяло на нещастната Мануелита. Наведени над него, те напрегнато следяха усилията на лекаря да възвърне живота в него.
По лицето на лекаря ясно се четеше безнадеждният резултат.
— Вече няма смисъл.
Един от полицаите извади бележника си.
— Причини за смъртта? — попита той.
— Била е удушена — отвърна лекарят.
Конни патрули запретърсваха околността. Телеграфът работеше без прекъсване. Но всичко беше напразно. Престъпникът сякаш беше потънал вдън земя.
Заведението „Уайт Касъл“ беше затворено от полицията въпреки недоволството на хората, свикнали да живеят нашироко и да се развличат там.
Из града се носеха най-фантастични слухове за тайнствения човек, превърнал казиното в източник на мистерии и изчезнал безследно.
Много любопитни насочиха вниманието си и към мистър Кемпъл, но и неговият дом беше затворен. Казаха, че семейството заминало на север за известно време.
Скоро обаче животът започна да тече както обикновено и хората забравиха за станалото и за жертвите на печалното стълкновение.
Магьосникът
Тези жертви бяха четири.
Полицаят, когото Артур Норт застреля при бягството си, загина при изпълнение на служебните си задължения, рискувайки живота си. Въпреки смелостта си, той прояви и непредпазливост, заплатена скъпо срещу такъв ловък противник като Норт.
Приска стана жертва на своето любовно увлечение и на отчаяното си решение на всяка цена да свърже съдбата си с тази на Ричард Кемпъл. Красивата жена, тласната към фаталния край, стана невинна жертва на разигралите се събития. Но за нея най-много трябваше да се съжалява. Тя нямаше никакви близки, роднините й бяха на десетки хиляди километри от чуждата Америка и нямаше кой да жали за нея. Най-близките й приятелки, с които прекара много тежки и тревожни дни от своя земен път, нито знаеха, нито пък подозираха за печалния й край.
В значителна степен самоубийството на Ричард Кемпъл бе заслужено. Той извърши два големи гряха: проигра на комар и рулетка огромни суми и се обвърза с барон Фон Фалкенбург. Неговата вина бе в лекомислената подкрепа, която даде на авантюриста.
Има много хора, които лесно се увличат по външните качества на недотам познати им лица и така дават обществен кредит на ловки спекуланти и лицемери като барона.
Ричард бе от онези, които въведоха в обществото Фон Фалкенбург, възвеличиха го, очаровани от неговата външност и зяпнали глупаво в устата му, разтръбиха навсякъде, че той е рядък човек.
Авантюристи като барона има навсякъде, но за да се издигнат и да успеят, те винаги използват наивници от рода на Ричард. Лековерието на едните улеснява престъпленията на другите, затова и мнозина бяха склонни да считат, че Ричард е заслужил съдбата си.