— Но това наистина е интересно! — възкликна Донелсън.
— В такова състояние на приспаните се дават заповеди, които те, след като се събудят, трябва да изпълнят точно.
— Аз не вярвам в такива измишльотини! — твърдо заяви Филип.
— Ако присъствате на сеанса, ще се убедите в правотата на думите ми.
Донелсън изслуша мълчаливо всичко, като поглеждаше недружелюбно към Филип. Прякорът „Жаба“ съвсем не му харесваше и го вбесяваше.
— И аз мога да познавам човешки мисли — изведнъж каза той.
— Така ли? И какво мисля аз? — подигравателно попита Филип.
Донелсън, който незабелязано беше погледнал часовника си, отвърна:
— Моят приятел Филип сега си мисли: „Дявол да го вземе! Часът е десет и половина, време е да си отиваме“. Така ли е, Филип? Тебе те чака някой. Аз знам това!
Филип го погледна изплашено, изведнъж скочи, взе пардесюто си и каза:
— Добре, и аз някой път ще разгадая твоите мисли!
И напусна клуба, изпратен от смеха на останалите членове, които продължиха да коментират тайнствения маркиз. Човек, който умее да внушава каквото си поиска на хората, наистина е една голяма загадка.
Човекът с маската
На следващата вечер в клуба отново се събраха членовете му, шестнадесет на брой.
Всички очакваха с нетърпение появата на тайнствения маркиз.
— Всички ли сме тук? — попита Филип, който също беше дошъл.
— Не — отговори някой. — Донелсън го няма.
— Той непременно ще дойде, но не сам.
— Няма да бъде сам?
— Донелсън ще дойде с жена си — иронично заяви Филип.
— Аз не съм казал на жена си — каза един от присъстващите.
— Аз също не съм казал нито дума — добави спокойно Филип.
— Тихо, Донелсън идва!
Наистина в този миг Донелсън влизаше, придружаван от една дама. Филип имаше право в преценката си предната вечер. Г-жа Донелсън беше жена с предизвикателна красота. Черна коса ограждаше красиво бяло лице. Очите й можеха да покорят всеки мъж. Гордо изправената й фигура издаваше властната личност.
— Няма ли да има други жени? — попита тя тихо съпруга си.
Донелсън зададе същия въпрос на приятелите си. Всички намериха някакво извинение, че не са довели съпругите си.
— Въпреки че съм единствената дама сред толкова кавалери, аз ще присъствам на сеанса, господа — усмихната заяви красивата г-жа Донелсън.
Управителят влезе в салона.
— Всичко е готово, господа, последвайте ме.
Качиха се на горния етаж в салона, където трябваше да се състои сеансът.
Салонът бе тапициран с червен плат. На една малка естрада бяха подредени столове. Пред тях имаше масичка, покрита с черно покривало. На масичката горяха два свещника, а между тях беше поставен човешки череп.
Членовете на клуба, малко притеснени, заеха местата си. Донелсън и съпругата му седнаха на първия ред.
Настана дълбока тишина. Загадъчната обстановка толкова силно им беше подействала, че дори разговаряха шепнешком.
Изведнъж в дъното на салона завесата се вдигна и се появи добре сложен мъж, изискано облечен. Той се приближи с уверени крачки и вежливо се поклони. Къдрава кестенява коса красеше благородната му глава. Над устата се спускаха гъсти мустаци. Очите и малка част от челото бяха закрити с черна маска от кадифе. През отворите й светеха две очи с такава сила, че г-жа Донелсън неволно се притисна до съпруга си.
Без да удостои някого с поглед, чужденецът с надменна походка се качи на естрадата и застана зад масата.
Няколко минути цареше гробна тишина. След това тайнственият маркиз каза със силен звънлив глас:
— Уважаема госпожо, почитаеми господа! Въпреки че, предполагам, нямате познания за загадките и тайните на човешката душа, дълбочини, неизследвани досега от науката, вярвам, че поне сте дочули за силата, която притежават някои хора. Те се наричат медиуми и са надарени, за разлика от обикновените хора, да проникват със силата на волята си в душевния мир на всеки човек. Аз дълги години се занимавах с разгадаването на тези тайни и най-после придобих способността да прониквам в тайните на човешката душа, да гадая съдбата на човешките същества. Изберете двама или трима господа, които да напуснат заедно с мен салона. След това скрийте в него някой малък предмет, който аз ще намеря с вързани очи.