— Хоенщайн са много богати хора, господарю. Освен замъка притежават много земя, ферми, мелници, къщи. Този стар род е най-благородният в цялата провинция.
— И ти си сигурен, че жената, която намерихме, е наистина дъщерята на граф Фон Хоенщайн? — попита възрастната жена.
— Да, госпожо! Мога да се закълна в това. Бил съм на работа при тях около три години и помня добре младата графиня.
— А защо не остана там?
— Защото и аз бях един от тези, които вярваха, че в Америка гълъбите летят опечени и влизат сами в устата ти — усмихнато отговори кочияшът.
— Какво ще правим сега с нея? — обърна се мъжът към съпругата си.
— Не можем ли да пишем на баща й?
— Според мен би трябвало първо да говорим с нея. Кой знае какво й се е случило. Възможно е нещо да е прегрешила и баща и да е заповядал да напусне дома му.
— Това не е възможно! — възрази кочияшът. — Който познава графиня Ирма, не би повярвал, че тя може толкова да прегреши пред баща си, че да я изгонят от къщи. Може би някакво друго нещастие е преживяла.
— Добре, тези неща ще ги уточним утре — заключи фермерът. — Аз ще разговарям с нея, за да разбера как можем да й помогнем.
Но на другия ден намериха стаята на Ирма празна. На масата имаше оставено писмо.
„Поднасям искрените си благодарности за помощта, която ми оказахте в този тежък час. Не намирам думи, с които да ви благодаря за вашата добрина, благодарение на която се спасих от гладна смърт.
Но срамът, че съм паднала толкова ниско, че бях принудена да протягам ръка за късче хляб, не ми позволява да остана повече тук. Благодаря ви още веднъж за сърдечния прием, който ми оказахте.
Не ми се сърдете за начина, по който напускам къщата ви: без да се обадя, без лично да ви изкажа благодарностите си.
Бог да ви благослови за добрината, която ми направихте!
Ваша признателна Ирма Х.“
— Струва ми се, че ще изляза прав — каза фермерът, след като прочете писмото. — Какво ли се е случило, че тази жена е била принудена да напусне дома си?
Никой не можеше да отговори на този въпрос.
Кочияшът Ърнест след много колебания написа през нощта едно дълго писмо, за което не каза на никого. При първия удобен случай той отиде в града и пусна писмото в пощенската кутия.
На плика беше изписан следният адрес:
„До негово превъзходителство
граф Фон Хоенщайн
при Б-н…
Германия“
Юнона
Въпреки че беше уморена, Ирма не пожела да остане повече в къщата на гостоприемните фермери. Рано сутринта, без да се обади на никого, тя отново тръгна на път. Лишенията и гладът отново щяха да бъдат нейни спътници. До Марвил, града, в който се надяваше да намери Лидия, имаше още много дни път. Но за майчиното сърце и майчината любов няма непреодолими препятствия.
Пътят, по който вървеше, не беше така пуст, както през първите дни. Вървеше край хубави фермерски къщи, край необятни поля, засети с памук. Около обяд седна на сянка под едно дърво. Трябваше да почине, за да може да продължи пътя си с нови сили.
Изведнъж трепна уплашено. До ушите й достигнаха тъпи удари, след това въздухът се раздра от вик, молещ за милост. Ирма скочи и се затича към мястото, откъдето идваха писъците. Заедно с тях чу и злобен мъжки глас:
— Бен, вземи тази тояга и й строши главата! Няма кой да плаче за тази ревла!
— Прав си, дай я тук! — отговори друг глас.
Нов вик от болка разцепи въздуха.
Пред Ирма се разкри ужасна картина. На земята се гърчеше млада полугола негърка, а няколко мъже стоварваха удар след удар върху слабото й тяло. Това беше едно човешко същество, което расовите предразсъдъци поставяха на по-долно стъпало, без никой да може да обясни защо. По тази причина много от белите хора се отнасяха към тях с жестокост, каквато не проявяваха дори и към животните.
Един от разярените мъже отново вдигна тоягата, за да удари черното момиче.
— Стой, стой! — спусна се към него Ирма.
Всяко насилие и унижение над друго човешко същество е нетърпимо за благородните души. Само безчувствени хора могат да гледат спокойно как бият и измъчват човек. Благородното сърце на Ирма не можеше да гледа страданията на друго човешко същество, без да издигне глас против зверското насилие.
Мъжете гледаха учудено непознатата жена, която протягаше умолително ръце към тях.