— Моля ви, не я бийте, съжалете се над това нещастно момиче!
Човекът, който държеше тоягата, неволно я пусна на земята. Красотата на Ирма, молбата, която се четеше в очите й, го накараха да се почувства неловко. Мъката, която бе изписана по лицето й заради страданието на момичето, укроти подивелите мъже. В този миг в осанката й имаше нещо величествено, сякаш беше божи пратеник, изпратен да прекрати това срамно дело.
— Добре, мисис! — съгласи се мъжът. — Заради вас ще пуснем на свобода тази мърла. Но тя не го заслужава, защото е крадлива като сврака.
Обърна се отново към момичето, което все още лежеше на земята, подритна го и каза:
— Хайде, махай се оттук! И помни, че ако още веднъж те хванем да крадеш, с теб е свършено!
Стенейки от болка, негърката се изправи и бавно се отдалечи.
Ирма благодари горещо на мъжете. След това се сбогува и продължи пътя си, изпратена от все още учудените им погледи. Вървя, докато почувства, че силите я напускат. Намери удобно място за почивка, легна на земята и скоро потъна в дълбок сън.
Когато се събуди, трепна от изненада — до нея стоеше млада негърка, облечена с къса рокля и платнена блуза, явно непрани скоро. Шията и ръцете й бяха открити. Поуспокоена, Ирма я разгледа внимателно. Момичето беше високо на ръст, със стройно тяло, което спокойно можеше да служи за модел на някой скулптор. Косата му беше черна и къдрава, а черните му очи излъчваха мъка. Между пълните устни блестяха бели зъби — нещо характерно за черната раса.
— Какво искаш? — попита Ирма.
— Да види мисис — отговори тя на малко смешен английски.
— Вярвам, че си ме разгледала хубаво досега, така че вече можеш да си вървиш.
— Юнона няма къща — отговори негърката. — Юнона свободна и иска придружава мисис.
— Искаш да ме придружаваш? — попита Ирма учудено.
— Да! Юнона иска бъде робиня на мисис! — потвърди момичето. — Мисис спаси Юнона от лоши хора. Юнона вече не напуска мисис.
— Но аз не мога да те взема със себе си, момиче — отвърна спокойно Ирма.
— Защо не? Юнона свободна, може отиде където иска.
Ирма беше доста затруднена. Какво да прави с черното момиче? То наистина би могло да й бъде полезно, ако го вземеше за прислужница, но как да го направи, като самата тя нямаше пари и дори често гладуваше.
— Не мога да те взема със себе си, Юнона, защото съм много бедна.
— Юнона може да се грижи за всичко — засмя се тя безгрижно. — Да тръгваме тогава!
Като повървяха малко, Ирма попита:
— Защо те биеха онези мъже, Юнона?
— Хората от фермата не дават на Юнона яде и тя трябва краде. Краде всичко — храна, тютюн… Затова бият!
И като се засмя, показа открадната кесия с тютюн.
— Но кражбата е забранена, не знаеш ли!
— Така ли, кой забранил?
— Бог е забранил! Ти не знаеш ли заповедите му?
— Юнона не познава бога. Кой е той? Негри няма бог, бог за бели хора!
Ирма много се изненада от богохулството на черното момиче, но реши засега да не спори с него и продължи мълчаливо да върви. Гладът отново почна да я мъчи. Както вървяха, Юнона спря внезапно, погледна я изпитателно и попита:
— Мисис не е ли гладна?
И преди Ирма да отговори, я хвана за ръката и я заведе да седне под едно дърво в близката горичка.
— Ти чакаш тука! Юнона донесе нещо за ядене.
Ирма я задържа:
— Не ти позволявам да крадеш, Юнона! Ако се опиташ да го направиш, няма да вървиш с мен!
— Юнона не краде! — отвърна категорично тя. — Ти вижда, тук няма къщи, градини, няма какво краде. Аз отива.
След около половин час Юнона се върна. В ръцете си носеше две яребици. Ирма се учуди:
— Но откъде ги взе?
— Убих ги с камък! — тържествуващо заяви момичето. — На края на полето има ято яребици, аз пълзи в трева, издебва и… хваща.
Ирма се изненада от сръчността й, но я очакваха още изненади.
— Мисис има ли кибрит или огниво? — попита негърката.
— Не, нямам.
— Няма нищо. Юнона прави огън без тях — засмя се тя, доволна от смайването на Ирма. — Ти само гледа!
От едно дърво отчупи здрав клон, преви го и завърза с канап двата му края. Ирма учудено гледаше и се питаше за какво щеше да й послужи този лък. Юнона го остави на земята и обели от близкото дърво няколко сухи кори. Събра и сухи листа и съчки. Уви края на лъка около суха пръчка, която опря върху кората, оставена на земята. Улови с лявата си ръка горния край на пръчката, а с дясната почна да движи лъка напред и назад. Чрез това движение на лъка пръчката, поставена на кордата като стрела, се движеше много бързо. Скоро сухата кора задимя, после се появиха искри, а след това и малки пламъчета. Юнона бързо хвърли още сухи листа и съчки и огънят стана достатъчно голям, за да се опекат на него птиците.