— Това бъде вечерята — каза негърката. — Сега Юнона донесе още нещо за ядене.
Тя изчезна пак от очите на Ирма и след няколко минути се върна с две дини и няколко кочана царевица.
— Не са крадени — побърза да каже момичето, като видя, че Ирма я погледна въпросително. — Диви са, от гората.
Огънят се беше разгорял силно и Юнона запали още един, по-малък, върху един камък. Ирма беше много гладна и докато следеше действията на негърката, започна да яде от едната диня. Юнона изкопа с ръце малко трапче. След това с един остър камък разряза на две яребиците и изчисти вътрешностите им. Големият огън беше почти загаснал. С една пръчка негърката събра въглените в трапчето, сложи над тях няколко сурови пръчки и върху тях постави яребиците. Покри ги със зеленчуци, които беше набрала отнякъде, и ги зарови в жаравата.
— Така след час Юнона и мисис имат вкусна вечеря — заяви доволна от уменията си негърката.
— През това време можеш да изядеш другата диня, Юнона.
— После — отговори тя лаконично.
Махна нагорещения камък от огъня и върху него наслага царевични зърна, които бързо се опекоха и станаха на пуканки.
— Ти си била чудесно момиче, Юнона! — похвали я Ирма. — Много съм ти признателна за грижите, които полагаш за мен!
— Мисис не трябва да благодари. Без мисис Юнона можеше сега да е мъртва. Юнона вече е робиня на мисис и никога няма да напусне мисис.
Негърката се хвърли в краката на Ирма и зацелува ръцете й.
Ирма благодари на бог, че в този тежък за нея час й беше пратил чернокожото момиче, вече не съжаляваше, че напусна гостоприемната фермерска къща, защото в такъв случай нямаше да срещне тази вярна прислужница.
— Къде отива сега мисис?
— В Марвил. Знаеш ли къде е този град?
— Юнона не знае, но ще разбере — отвърна уверено момичето.
— Кога ще тръгнем отново? — запита Ирма.
— Сега. Ще вървим само сутрин и вечер. По обяд е много горещо, затова тогава ще почиваме.
Ирма се чувстваше много уморена от продължителното ходене предния ден. Беше позалъгала глада и жаждата си с динята и водата от близкия извор и легна да си почине. Като се събуди, видя Юнона да вади от трапчето опечените яребици. На места кожата им беше поизгоряла, но Ирма я изчисти с малкото си ножче. За чинии им послужиха няколко големи листа, които негърката откъсна. Ирма не можеше да не признае, че приготвеното по този начин месо имаше много приятен вкус.
След като се нахраниха, събраха грижливо остатъците и тръгнаха на път. До залез-слънце изминаха доста голямо разстояние.
— Къде ще спим тази нощ? — попита Ирма.
— Спала съм много пъти на полето — отговори спокойно Юнона. — Колибите, направени от царевични стъбла, са много удобни.
Тя хвана за ръка Ирма и я заведе сред голямо поле, засадено с царевица. Там Юнона приведе няколко високи царевични стъбла и ги привърза едно към друго. В така оформената колиба натрупа листа и направи мека постеля за Ирма. Това, разбира се, не беше легло, но беше по-добре, отколкото да се спи на гола земя. Юнона комично се поклони и каза:
— Спалнята на мисис е готова!
Ирма не можа да сдържи смеха си, но веднага след това си спомни за луксозната си спалня в замъка на родителите си, застланото с белоснежни чаршафи легло, гувернантките, които веднага задоволяваха и най-капризното й желание… А сега трябваше да спи в колиба от царевични стъбла, за легло й служеше купчина сухи листа, а гувернантка й беше едно черно момиче, свързало неочаквано живота си с нейния!
Вече се беше стъмнило. Звездите бяха обсипали небето и само песента на щурците нарушаваше нощната тишина.
— Юнона, какво правиш?
— Пуша, мисис — потвърди предположенията й негърката.
— Но защо?
— Всички негърки пушат, мисис — отговори момичето, подръпвайки от луличката си от червена пръст.
— Е, прави каквото искаш. Аз ще спя. Лека нощ, Юнона!
— Лека нощ, мисис!