Ирма скоро потъна в дълбок сън. След малко и Юнона заспа до входа на колибата.
Надежда и измама
— Мисис, мисис — извика изведнъж Юнона, — пред нас е Марвил!
Сърцето на Ирма радостно трепна. Най-после беше стигнала до така желания град. Дали най-после щеше да види дъщеря си? Така й се искаше да прегърне любимото си дете.
— Благодаря ти, Господи! — промълвиха устата й.
След това погледна с благодарност към Юнона, която вървеше весело до нея и пушеше от луличката си. Това жизнерадостно момиче, което не отстъпваше пред никакви трудности и винаги намираше начин да я нахрани и да се погрижи за съня й, беше нейното спасение. Без помощта й Ирма може би щеше да умре някъде по пътищата. Благодарение на нейните грижи тя можа да стигне дотук.
— Идвала ли си друг път по тези места, Юнона? — попита Ирма.
— Може да съм идвала, мисис. Юнона е ходила на много места наоколо.
— И какво правеше при тези пътешествия?
— Крадях, мисис! — отвърна тя и усмивката откри белите й зъби.
— Крадяла ли си? Но защо? — продължи да пита наивно Ирма.
— Юнона искаше да яде, мисис. Искаше да има рокли, шапка с перо, слънчобран и копринени пантофи — дяволито отвърна негърката.
— И откъде крадеше тези неща?
— Дрехите не се намират по пътя, мисис. Но аз крадях пари, за да си купя дрехи.
— Къде са ти дрехите тогава? — попита Ирма, оглеждайки полуголата негърка.
Тя стисна малките си юмруци и отговори:
— Когато Юнона дойде в града, в магазина господарят я пита: „Какво искаш, негърко?“. Юнона тогава казва: „Искам да купя дрехи“. Той пак пита: „Имаш ли пари, негърко?“. Юнона му показва парите. Тогава господарят вика: „Проклета негърка, тези пари са крадени!“. След това взе всичките пари на Юнона, наби я и я изхвърли на улицата. Така Юнона няма нито пари, нито дрехи.
Като свърши комичният разказ, Ирма неволно се засмя, но след това и каза сериозно:
— Разбра ли, че крадените пари не носят щастие! Вярвам, че след това не си крала повече.
— Съвсем не е така, мисис! — засмя се и момичето. — Юнона краде пак, но вече по-умна. Тя дава пари на един работник и му казва да иде в града да й купи хубави дрехи. Той слага парите в джоба и казва: „Добре, ще го направя!“. Но се връща от града мъртвопиян. Юнона го пораздрусва и пита: „Къде са ми дрехите? Къде са ми парите?“. А той вика: „Проклета черна котка, какво искаш от мен? Сега ще ти дам едни дрехи!“. Така Юнона пак загуби парите, загуби дрехите и отгоре на това яде и бой. И то какъв бой!
Този път Ирма не се усмихна. Огорчи я съдбата на това нещастно момиче. Кой имаше право да й търси отговорност за начина й на живот, щом никой не й протяга ръка за помощ. От малка захвърлена и изоставена, малтретирана заради цвета на кожата си, тя просто нямаше избор. Обществото не се интересуваше от нея, затова тя по свой начин му бе обявила война.
— Юнона издра очите на пияницата, мисис. Всички го питаха от какво са белезите по лицето му. Той казваше, че се издрал в храстите. Но това не беше истина. Юнона му остави хубави белези.
Скоро стигнаха първите къщи на Марвил. След като научи къде е домът на съдията, Ирма остави Юнона в една къща да я чака. Когато наближи жилището на съдията, сърцето й заби силно. Дали намереното момиче беше нейната Лидия? С треперещи ръце дръпна звънеца на външната врата. Отвори й спретнато облечена слугиня.
— Мога ли да говоря с господин съдията? — попита Ирма.
— Да, влезте, моля!
Ирма я последва до една стая, която вероятно беше кабинетът на съдията.
— Седнете, мисис! — покани я прислужницата.
След малко вратата се отвори и в стаята влезе възрастен човек с открито, засмяно лице. Ирма развълнувано му обясни защо го търси.
— Вярно е, че има намерено момиченце, отговарящо на белезите, които вие описахте.
— Къде е то? За бога, кажете ми къде е, господин съдия! — извика Ирма с пълни със сълзи очи.
Съдията каза с нотки на съжаление в гласа:
— Бих могъл да ви кажа, ако бяхте дошли преди осем дни.
— Боже мой, кажете ми истината, каквато и да е тя. Искам да зная всичко! Да не би детето ми да е мъртво?
— Успокойте се! — опита се да я утеши съдията. — Доколкото зная, за момиченцето са се грижили много добре. Но вече не е тук.
— А къде е? Искам да отида при него! — извика Ирма.
— Слушайте какво ще ви кажа, мисис! Преди всичко вие трябва да се уверите дали намереното момиченце е наистина вашето. Аз ще ви дам адреса, останалото ще разберете там.