И след като помълча малко, смутено продължи:
— Сега се обвинявам, че не взех детето при себе си, както бях решил в началото. Но понеже семейството е почтено, отстъпих на молбите им. Преди няколко дни поисках да разбера как е детето и за моя голяма изненада разбрах, че семейството е заминало.
— Но вие знаете къде са заминали, нали? — попита пребледняла Ирма.
— За Солт Лейк Сити, в щата Юта.
Нещастната майка изплака:
— Боже мой, как ще стигна дотам?
След малко събра всичките си сили и се обърна към съдията:
— Благодаря ви от цялото си сърце, мистър! Бог ще ми даде сили да продължа да търся детето си!
— Вярвам ви, мисис! Съветвам ви обаче да бъдете внимателна.
— Вие криете нещо от мен! Моля ви, кажете ми цялата истина!
Ирма се приближи до съдията и улови ръката му. Съдията почувства голямото страдание у тази красива жена, видя честните й очи, пълни със сълзи, и разбра, че е длъжен да й обясни подробно всичко.
— Ако действате предпазливо, сигурно ще можете да си върнете момиченцето. Семейството, което го е взело със себе си, е…
Той замълча. Ирма веднага нетърпеливо запита:
— Какво искате да кажете, мистър?
— Те са мормони, мисис! Научих това едва след заминаването им.
За Ирма това беше голям удар. Тя се олюля и само ръката на съдията я задържа да не се свлече на земята. След малко, като се посъвзе, тя промълви глухо:
— Значи моето дете е попаднало в ръцете на мормоните! В ръцете на хора, които тъпчат с краката си светата религия! И това ли трябваше да се изсипе върху нещастната ми глава! О, Господи, защо ме наказваш така!
— Но, мисис — опитваше се да я успокои съдията, — може това момиченце да не е вашето дете.
— Чувствам, че това е моята Лидия — отвърна Ирма. — Не знаете колко жестока е съдбата към мен! Вярвах, че сега ще видя детето си, но тя отново ни раздели. Трябва да тръгвам, мистър!
— Ето адреса, на който трябва да отидете. Господ да ви помогне да намерите детето си, мисис!
Отчаяна, Ирма напусна къщата на съдията. Въпреки болката си тя разбираше, че не биваше да се отпуска. Трябваше да намери детето си и да го изтръгне от ръцете на тези ужасни хора. На картичката, която и беше дал съдията, прочете:
„Джоун Уилмингтън, земеделец“.
Съдията и беше казал, че в Марвил живее още едно семейство със същата фамилия, далечни роднини на въпросните Уилмингтън, които със сигурност не били мормони. Ирма реши да отиде и при тях. Може би те знаеха нещо за съдбата на детето й.
Апостолът на мормоните
Семейство Уилмингтън направи добро впечатление на Ирма. Мъжът обясни, че дълги години е бил управител на търговска къща, но вече се е оттеглил от работата. Съпругата му явно беше сърдечна жена, защото се отнесе с разбиране към Ирма.
— Направи ни кафе — нареди й Уилмингтън.
— Сега! Вие, мисис, седнете на канапето. Не се безпокойте, ще ви разкажем всичко, което желаете!
В този миг на вратата се почука.
— Влез! — извика Уилмингтън.
Вратата се отвори и в стаята влезе висок, снажен мъж.
— О, мистър Уолстън! Радваме се, че ви виждаме!
Изглежда, гостенинът беше много уважаван в този дом.
— Нали ще изпиете едно кафе? — покани го Уилмингтън.
— Благодаря, с удоволствие — прие Уолстън.
— Нали знаете, че винаги сте желан гост в този дом.
Още с влизането си Уолстън погледна Ирма.
— Мисис Норт — мистър Уолстън — представи ги Уилмингтън един на друг.
След това всички седнаха около масата. Ирма огледа любопитно новодошлия. Беше облечен в черен костюм, който стоеше добре на снажната му фигура. Тъжните черни очи го правеха още по-привлекателен. Дълга черна брада красеше благородното му лице. Тя падаше чак на гърдите му и това придаваше нещо патриархално на целия му външен вид. Той също се вгледа с интерес в Ирма, която разговаряше с Уилмингтън.
— Вие сте виждали момиченцето. Смятате ли, че това е моята Лидия?
Уилмингтън повдигна рамене.
— Виждах я няколко пъти, но не мога да ви кажа как се казва. Нито аз, нито съпругата ми сме питали за името й.
— Моля ви, опишете ми я как изглеждаше? — примоли се Ирма.