— Ами както всички момиченца на четири-пет години. Имаше черна коса и черни очи. Виждаше се, че не е американче, защото знаеше само няколко английски думи. Постоянно повтаряше, че иска да отиде при майка си.
— Това е моята Лидия! — възкликна болезнено Ирма.
Тя зададе още няколко въпроса за външния вид на детето.
Отговорите окончателно я убедиха, че това е било нейното момиченце.
— Но защо Алис не носи кафето? — обърна се Уилмингтън към жена си.
В този миг вратата се отвори и влезе едно момиче.
— Това е дъщеря ни Алис — представи я Уилмингтън на Ирма.
Момичето поздрави и постави на масата поднос, на който имаше чаши с кафе. След това седна до родителите си.
— Какво мислите да правите сега, мисис Норт? — попита Уилмингтън.
— Единственото, което трябва да направя, е да тръгна за Солт Лейк Сити.
— Но той е доста далече оттук и това ще ви струва много скъпо.
— Нямам никакви пари, но вярвам, че бог ще подкрепи една нещастна майка в трудния й път — заяви решително Ирма.
Уолстън я погледна изпитателно, но не каза нищо. Ирма изтри с кърпата насълзените си очи и не забеляза заговорническите погледи, които си размениха двамата мъже.
— Днес ще останете у нас, а утре ще обсъдим с какво можем да ви помогнем. Поговорката казва: „Добрият съвет идва сам на следващия ден“ — отбеляза Уилмингтън.
— Не мога да приема гостоприемството ви! — възрази Ирма.
— Защо не, мисис? Настоявам да останете тази нощ! Алис ще приготви за вас стаята за гости.
В този миг Ирма си спомни за Юнона.
— Водя и една негърка, мистър — каза смутено тя.
— Ваша прислужница ли е? — запита мисис Уилмингтън.
— Срещнах я по пътя и тя пожела да тръгне с мен. Честно казано, много съм й задължена.
— Знаете ли, не мога да ги понасям тези негри. Въпреки това ще преспи и тя тук — разбира се, в помещението за прислугата — реши Уилмингтън. — Ще наредя да я доведат, мисис.
Алис стана от масата, за да предаде на прислугата нарежданията на баща си, и те продължиха разговора си. Ирма не вземаше участие в него, защото мисълта за Лидия не я напускаше.
След известно време на вратата се почука и влезе една прислужница.
— Е, намери ли негърката? — попита Уилмингтън.
— Да, мистър, в моята стая е — отвърна малко сърдито прислужницата, — но аз не мога да спя с нея в една стая.
— Така ли? Защо да не можеш?
— Защото е много мръсна! Всички хора, които ни срещаха по пътя, ни се подиграваха. Като дойдохме тук, ми изпи кафето, мистър. Аз й направих забележка, а тя ми удари такъв шамар, че паднах на земята!
Ирма се почувства доста неудобно от разказа.
— Моля да ме извините за неприличното държане на негърката! С ваше позволение ще отида да я видя.
Намери Юнона в стаята на прислужницата, легнала на леглото й. По веселото й лице се четеше, че е доволна от развитието на нещата.
— Как можа да направиш това, Юнона! — упрекна я Ирма.
— Прислужницата получи това, което заслужаваше — невъзмутимо отвърна тя.
— Но не можеше ли да не я удряш?
— Юнона не е виновна! Видях кафето и помолих прислужницата да даде и на мен. Тя си взе кафето и извика: „Проклета негърка!“, а след това удари Юнона. Тогава Юнона отвърна и тя получи един хубав удар по главата.
В този момент в стаята влезе Алис и каза:
— Мисис, стаята ви е готова! Можете да си починете — това ще ви подейства добре.
Момичето беше много любезно, а сините му очи излъчваха доброжелателство. То беше разбрало трагедията на нещастната майка и искаше с гостоприемството си да разсее тъгата й. Ирма, трогната й благодари и Алис я поведе към стаята за гости.
В салона бяха останали само Уилмингтън и Уолстън. Домакинът дори беше заключил вратата, за да разговарят спокойно.
— Е — попита след продължително мълчание Уилмингтън, — какво ще кажеш за този случай?
— Кажи ми истината, Уилмингтън! Наистина ли намереното момиченце е дъщеря на тази жена?
— Сигурен съм в това!
— Много добре!
— Не разбирам какво искаш да кажеш? — учуди се Уилмингтън.
— Ще ти обясня — отговори самодоволно Уолстън. — Я ми кажи как възприемаш тази мисис Норт? Или, по-точно казано, как я възприемаш като жена?
— Хубава е! Доста е хубава!