— Вие ми станахте много симпатична — въодушевено продължи Алис, — още от мига, в който ви видях. Печалната ви съдба много ме развълнува и аз дълго мислих върху това. Колко ли много бих страдала, ако изживеех и аз подобно изпитание…
— Да ви пази бог от подобни изпитания!
— Не се ли намери някой, който да ви вземе под покровителството си? Вие сте толкова млада, толкова хубава…
Ирма се изчерви.
— Не… оставете това!
— Но вие наистина сте много красива! — възкликна Алис. — Най-красивата девойка в нашия град е Бриджит Уинтърс. Но и тя не може да се сравнява по хубост с вас.
Ирма не й отговори, само си помисли, че досега красотата й беше причинила само страдания.
— Как искам и аз да имам черна коса и черни очи! — каза Алис.
Ирма се вгледа в сините й очи, погали златистата й коса и бавно каза:
— Такава като вас някога беше Мод.
— Коя е тази Мод?
— Моя добра приятелка, която направи много жертви за мен, преди да я загубя окончателно. Вярвам, че сега я намерих отново.
Алис се хвърли на шията на Ирма.
— Да, права сте, аз ще се опитам според силите си да заместя приятелката, която сте загубили! — прошепна тя горещо.
Вечерта мормонският апостол отново дойде в къщата на Уилмингтън.
— Наред ли е всичко? — попита Уолстън.
— Да.
— Къде можем да разговаряме необезпокоявани?
— Ела в кабинета ми, там няма кой да ни безпокои.
След като се настаниха удобно, Уолстън попита:
— Мисис Норт ще тръгне ли с нас за Юта?
— Да, като компаньонка на дъщеря ми. Надява се там да намери детето си.
— Не се ли усъмни в нещо?
— Не. Даже се сприятели с дъщеря ми.
— Това е добре. А с негърката какво ще правим?
— Мисис Норт ще й каже да се върне обратно.
— Добре. Сега да поговорим за нашите работи — продължи Уолстън и извади портфейла си. — Ще ти дам пари за разходите по пътуването. Погрижи се мисис Норт да се облече елегантно, за да изпъкне още повече красотата й. През време на пътуването избягвай разговорите с хора от Юта, които може да ме познават. Това е много важно за мен!
— Но ти няма ли да дойдеш с нас? — изненада се Уилмингтън.
— Не! — отговори Уолстън. — Не трябва да събуждаме никакви съмнения. Аз ще тръгна един ден след вас, защото недоверието към мормоните е много голямо. Това се вижда и в Марвил. Повече няма да идвам у вас, за да не се провалят плановете ни.
Уолстън стана и подаде ръка на Уилмингтън.
— И така, ще се видим в Солт Лейк Сити.
Приключения по време на пътуването
На гарата в Марвил семейство Уилмингтън се сбогуваше с приятели, които бяха дошли да ги изпратят. Ирма не познаваше никого и стоеше малко встрани, като се оглеждаше с надеждата да види Юнона. Беше облечена с хубава сива рокля, на главата си имаше шапка с воал. Любопитните погледи оглеждаха красивото й лице, освежено от мисълта за близката среща с детето й.
Прозвуча последният звънец преди тръгване.
— Качвайте се, качвайте се! — извика кондукторът.
Ирма влезе натъжена във вагона, защото никъде не видя Юнона.
— Горката! — продума тя тихо. — Сигурно се е изгубила някъде.
Уилмингтън й беше дал пари за облекло. От тях тя бе спестила малко, за да купи рокля за Юнона. Затова мисълта, че може би няма да я види повече, много я наскърби. А негърката толкова въодушевено твърдеше, че ще я последва навсякъде…
Влакът се движеше бързо. През прозореца се редуваха чудни южни пейзажи. Спираха само на по-големите гари. Ирма често слизаше от вагона и се оглеждаше с надеждата, че ще види Юнона, но досега беше напразно.
Часовете летяха и влакът скоро щеше да спре на гара Лексингтън, където се срещаха влакове, пътуващи в различни направления. Когато най-после спряха на гарата, кондукторите веднага отвориха багажния вагон. Носачите започнаха да изнасят багажа за тази гара. Бяха останали още няколко големи сандъка, когато един от носачите извика уплашено:
— Дявол да го вземе! Нещо мърда зад сандъците!
— Виж какво е! — каза друг.
— Нещо черно и голямо!
— Да не е мечка! — присмя се колегата му. — Най-много да е някой скитник. Я да видим!
Дойдоха и няколко кондуктори, въоръжени с бастуни и тояги. Изведнъж някой извика: