— Не зная — отговори жената. — Бях го приспала в съседната стая и оставих вратата отворена. Той често се буди нощем и започва да плаче. Затова рано сутринта, щом се събудих, се учудих, че не съм го чула да плаче. Още беше тъмно, затова запалих една свещ и отидох до креватчето. И какво да видя! Боби го няма, а в креватчето му лежи кучето!
— Да не би кучето да го е изяло? — предположи някой.
— Не може да бъде! — извика жената. — Кучето беше мъртво.
Юнона се огледа, за да намери човек, на когото да повери детето. Едно момиченце на около четиринадесет години се отдели от тълпата. Сигурно си отиваше вкъщи, за да разкаже какво е научило.
— Момиченце! — повика го тихо негърката, щом като то наближи обора. — Искаш ли да спечелиш петнадесет цента?
— Разбира се, че искам! — зарадва се момичето.
— Ела бързо при мен и ще ти кажа какво да направиш, за да ги спечелиш!
Момичето влезе в обора и Юнона му даде петнадесетте цента, след това и посочи детето и каза:
— Намерих това дете пред къщата. Това е Боби, занеси го веднага на майка му!
Момичето кимна в знак на съгласие и се отправи към къщата, а Юнона побърза да изчезне, за да няма неприятности. Отдалече чу радостните викове на майката и доволно се усмихна.
Като изслуша разказа й за връщането на детето, Ирма й каза да се приготви за път, защото след един час ще тръгнат.
— Добре, мисис, с влака ли ще пътуваме?
— Не, Юнона — притесни се Ирма. — Ще трябва да ходим пеш. Останаха ми малко пари и трябва да бъдем пестеливи.
— Много добре, мисис! — успокои я негърката. — Ще си живеем като преди. Юнона ще лови яребици, ще прави колиба, ще се грижи за всичко!
Ирма се изчерви, като си спомни срама от скитническия живот.
— Не, Юнона, сега сме по-добре, защото имаме поне малко пари. Най-важно е да се спасим от моите преследвачи и да намерим детето ми.
Те събраха набързо багажа си и напуснаха къщата, като се отправиха на юг. Но заминаването им не остана незабелязано.
Облечен като местните селяни, с нахлупена до ушите шапка и фалшива брада, която го променяше до неузнаваемост, след тях тръгна верният слуга на Норт, метисът Хосе.
По пътя
Беше още рано, когато отминаха последните къщи на К. На Ирма й направи впечатление, че Юнона постоянно се обръща назад.
— Какво има, Юнона? Да не би да ни преследва някой? — уплашено попита тя.
— Юнона не знае какво да каже за човека, който непрекъснато върви след нас — отвърна със сянка на съмнение в гласа негърката.
Ирма също погледна назад и видя на известно разстояние от тях да крачи спокойно по шосето мъж, облечен в селски дрехи.
— Но, Юнона, това е обикновен селянин, който се връща от града. Не го познаваме, но ми се вижда добър човек.
— Юнона хем не го познава, хем го познава — замислено проговори негърката. — Юнона май го виждала някъде.
— Така ти се струва, не виждаш ли, че не ни обръща никакво внимание.
Двете жени продължиха мълчаливо пътя си. Изведнъж Юнона посочи към полето и извика:
— Виж там, мисис! Цяло ято яребици, има и диви пуйки. О, те са много вкусни, Юнона знае това отдавна! Да хване ли една?
— Недей, Юнона! — отвърна Ирма. — Не трябва да губим никакво време. Трябва да се отдалечим колкото се може повече от двамата лоши мъже.
— Този човек продължава да върви след нас — забеляза негърката, поглеждайки назад.
Скоро стигнаха до един крайпътен хан, в който отсядаха селяни и каруцари, когато пътуваха по шосето. От горещината и дългия път, който изминаха, жените бяха доста изморени, затова решиха да починат в него. След като почукаха няколко пъти, на вратата се показа възрастен мъж и ги покани да влязат. Ирма му поръча да им донесе нещо за ядене. Той изсумтя недоволно и отиде в съседната стая. След малко се чуха стъпки и на вратата се показа пътникът, който вървеше след тях. Той не влезе вътре, а седна на една маса пред хана. Юнона крадешком се приближи до прозореца и извика:
— Мисис, погледни бързо!
Ирма отиде при Юнона и видя ханджията и непознатия селянин, които разговаряха оживено.
— Юнона мисли, че те говорят за нас — каза негърката.
— Внимавай да не забележат, че ги наблюдаваш! — предупреди я Ирма.
— Ето, селянинът даде нещо на ханджията — каза Юнона. — Ханджията бързо го сложи в джоба и погледна към нас. Може би те имат някакви лоши намерения? Сега селянинът става и си тръгва.