Интересното беше, че странният пътник не продължи пътя си, а се върна обратно. Ирма започна да се безпокои. Дали отново нея преследваха, или този селянин нямаше нищо общо с преследвачите им? Вратата се отвори и една прислужница им донесе храната. Ирма и Юнона обядваха бързо, защото искаха да напуснат хана колкото може по-бързо. Влезе ханджията и Ирма го попита колко струва обядът.
— Другите ще платят — отговори той. — Почакайте само да дойдат.
— Какви други? Не разбирам какво искате да кажете! — разтревожено попита Ирма.
— Не зная. Знам само, че вие трябва да останете тук, докато дойдат да ви вземат!
Ирма се изправи и се приближи до ханджията. Сърцето й туптеше силно от уплаха.
— Струва ми се, че има някакво недоразумение — опита се да говори спокойно тя. — Аз не чакам никого и не желая да оставам повече тук! Трябва да заплатя обяда и да си тръгнем.
— А на мен ми е все едно дали искате да си тръгвате! — отвърна иронично той.
Ирма му подаде един долар.
— Вярвам, че с това заплащам повече, отколкото струва обядът. Хайде да тръгваме, Юнона.
— Не чухте ли какво ви казах? Няма да напускате хана! — изкрещя ханджията.
— Нямате право да ни задържате тук! — извика и Ирма.
В този миг вратата на кухнята се отвори и слугинята плахо погледна към тях.
— Заключи тази врата, Марта! — заповяда ханджията.
Момичето бързо изпълни заповедта. Мъжът тръгна към външната врата, явно искаше да заключи и нея, но Юнона скочи след него и го хвана през кръста. Като видя кой го държи, той изкрещя:
— Пусни ме веднага, черна гарго, или ще взема камшика!
— Мисис, излизай бързо! — извика негърката. — Юнона ще се оправи с този мръсник.
Ханджията се съпротивляваше, но Юнона го държеше здраво и го събори в дъното на помещението. Той проклинаше и се заканваше, но Юнона го пусна, след като видя, че Ирма напусна хана. Тогава тя също тръгна към вратата, но в този миг вратата на кухнята се отвори и слугинята подаде на господаря си един револвер.
— Сега ще видиш, гарга проклета! — извика злорадо той. — Удари последният ти час!
Но той дори не успя да насочи оръжието срещу нея. Юнона скочи като пантера върху него, измъкна револвера, който беше взела от Норт, и го насочи към главата му.
— Остави оръжието! — заплашително извика тя. — По-бързо или ще стрелям!
Ханджията се разтрепери от страх, а слугинята избяга обратно в кухнята.
— Юнона брои до три — каза негърката, — после ханджията ще бъде мъртъв! Едно… две!
Ханджията пусна револвера на земята.
— Сега се махай! По-бързо или… едно… две…
Мъжът побягна. Юнона прибра и неговия револвер и смеейки се, излезе от хана. Ирма не знаеше какво е станало вътре, затова, щом я видя, извика уплашено:
— Бързо, Юнона, този мерзавец може да ни проследи!
— Мисис няма никаква тревога. Юнона знае как да се справи с такъв човек. Той искаше да застреля Юнона, но…
— За Бога, по-бързо да бягаме! — прекъсна я Ирма.
— Спокойно, мисис! Той няма да дойде. Юнона по-пъргава от него, скача и слага своя револвер до челото му. Той от страх го пуска на пода и Юнона сега има два револвера.
Тя извади револверите и ги показа на Ирма.
— Но, Юнона, ти изглеждаш като…
— Като главатар на разбойници! — изпревари я гордо Юнона.
Слънцето напичаше силно и двете жени, след като повървяха малко, се отбиха в една малка горичка, където можеха да полегнат на сянка. След няколко часа се събудиха и отново тръгнаха на път. От време на време срещаха някоя каруца и Юнона попита един от каруцарите има ли село наблизо.
— Днес ли искате да стигнете там? — попита той учудено.
— Разбира се — отвърна негърката.
— И през нощта едва ли ще стигнете. Аз тръгнах тази сутрин от Луисбърг и както виждате, съм стигнал едва дотук. И то не пеш като вас! По пътя няма да намерите нито къща, нито хан, където да си починете, дори и цяла нощ да вървите. След около час ще стигнете до гора, която се простира чак до Луисбърг.
— Е, няма нищо, ще видим какво ще правим — отвърна безгрижно Юнона и се затича след Ирма, която беше отминала напред.
Негърката не каза на Ирма какво е говорила с каруцаря. Тя беше щастлива, че ще бъдат в гората през нощта. В нея, това дете на природата, не се страхуваше от нищо. Не я плашеха дори и дивите зверове. След около час пътят, по който те вървяха, наистина навлезе в гората.