В гората
Като повървяха известно време, започна да се мръква.
— Струва ми се, че тази гора няма край! — каза Ирма отчаяно. — Смрачава се, а не се виждат нито хора, нито къщи.
— Няма страшно, мисис! — уверено отговори Юнона. — През нощта ще спим в гората, аз много пъти съм спала в нея.
Ирма въздъхна тежко. Първобитният живот не й доставяше удоволствие, но при тези обстоятелства не можеше да направи нищо.
Юнона погледна встрани. Гората беше рядка и между дърветата се виждаше, че околните хълмове също са покрити с гори.
— Там ще намерим подслон — каза негърката и сви от пътя.
Ирма последва Юнона, която я заведе на един малък хълм. Зад него се издигаше друг, още по-висок, така че долината между тях оставаше запазена от вятъра.
— Мисис нека почине, докато Юнона построи една горска къща — засмя се негърката. — Мисис ще спи много добре в нея.
Юнона се покатери на едно дърво и отчупи със здравите си ръце няколко дебели клона. После ги заби в земята под едно борово дърво. Изви по-дългите клони и ги привърза към забитите в земята. След това с чувство на удовлетворение разгледа работата си.
— Така, къщата е готова. Сега Юнона ще направи леглата и после ще потърси нещо за ядене.
Негърката направи легла от суха трева и листа, които натрупа на земята. Леглото, което беше по на завет, бе предназначено за господарката. Върху него постла една рокля на Ирма, а отгоре сложи мантията й, която щеше да й послужи за завивка.
— Леглата са готови! — извика тя доволно. — Сега Юнона ще потърси нещо за вечеря. Но преди това ще си направи лък.
Ирма си спомни за начина, по който негърката беше запалила огън по време на предишното им пътуване, и й каза:
— Ако искаш да накладеш огън, няма нужда да се мъчиш. Имам огниво и кремък.
— И Юнона има — отговори тя. — Този лък трябва за друго.
Извади от джоба си ножчето и издяла няколко стрели. На краищата им сложи птичи пера.
— Така, сега мисис чака! Юнона ще се върне бързо.
Ирма гледаше с любопитство след нея. Негърката се приближи предпазливо до един ред върби, които в тъмнината наподобяваха черни вълни. Ирма видя как Юнона вдигна лъка, обтегна кордата и една стрела литна към дърветата. Няколко подплашени птици излетяха, но една от тях падна на земята. След малко негърката се върна при Ирма с голяма птица в ръката.
— Юнона уби див пуяк! — извика тя гордо. — В гората ги има много. Страшно вкусен, Юнона яла безброй пъти.
— Но ще мине доста време, докато се опече — забеляза Ирма.
— Няма, мисис, веднага ще се опече. Ядат се само гърдите му.
Негърката разряза пуяка, наряза гърдите на парчета и ги посоли със сол и пипер от една торбичка, която носеше на кръста си. След това накладе малък огън, кръстоса няколко сурови пръчки и сложи месото да се опече, като го обръщаше от време на време. Скоро във въздуха се понесе приятната миризма на печено месо, която караше гладната Ирма да преглъща жадно. Големи кръгли листа заместиха чиниите. Изпеченото месо наистина беше много вкусно и Ирма похвали Юнона за нейната сръчност и майсторство.
— А вълци има ли по тези места? — попита след малко Ирма.
— Не, мисис, няма вълци. Има само сърни, катерички, бухали…
Ирма се успокои. Тя си спомни старата гора в Колумбия, където я бяха нападнали дивите зверове. Изведнъж Юнона трепна.
— Тихо! — прошепна тя. — Юнона чува нещо.
Ирма също се ослуша, но не долови нищо, освен шумоленето на разлюлените от вятъра листа. Негърката долепи ухо до земята и след миг скочи на крака.
— Чух добре, идват трима конника.
— Да не би да се лъжеш, Юнона? — попита Ирма, на която не й се искаше това да е истина.
— Не, мисис, не се лъжа. Юнона чува много добре. Ще отида да видя какви са тези конници.
— Няма защо да ходиш, сигурно са обикновени пътници.
— Не, тук има нещо. Те яздят съвсем бавно, а и се спират много често. Чакай малко, мисис, Юнона ще се върне скоро!
Негърката тръгна бързо към пътя, който беше само на стотина метра от лагера им. Не беше толкова тъмно, защото звездите бяха изгрели, и пътят се виждаше добре. Юнона скоро се увери в предположението си. Откъм града, от който бяха дошли те двете, идваха трима конника.