Тримата пришпориха конете. Животните се изправиха на задните си крака и препуснаха напред.
— Ханджията начело — промълви негърката. — Добре, той пръв получи, каквото трябва! Още четиридесет крачки… тридесет… Ето награда, мръснико!
Чу се изстрел, последван от предсмъртния вик на ханджията. Норт и Хосе видяха как той падна от коня и остана да лежи неподвижно на земята. Докато се опомнят, се разнесе втори изстрел, този път срещу Норт. Куршумът не го улучи, но рани коня му. Животното се свлече на земята и затисна Норт под себе си. Хосе веднага скочи, за да му помогне. Това го спаси, защото точно в този момент Юнона стреля по него и куршумът изсвири над главата му. Като се прикриваше зад коня си, метисът отиде до Норт, който не можеше да помръдне. Взе го на гръб и бавно се върна назад.
Юнона се приближи към Ирма. Замаяна от престрелката, тя беше заровила лицето си в тревата.
— Съвземи се, мисис! Всичко свърши!
Ирма не можеше да откъсне очи от трупа на ханджията.
— Кой е този? — попита тя тихо.
— Човекът, който не искал да пусне мисис и Юнона от хана. Той бил пръв и Юнона трябвало да го убие.
Ирма потръпна ужасена и тръгна към пътя, следвана от негърката. Далече напред по него видяха конник, който яздеше бавно към К. Това беше Хосе. Той придържаше Норт, който си беше изкълчил крака при падането. Следваше ги конят на убития ханджия.
Двете жени тръгнаха в противоположната посока — към град Луисбърг.
На езерото Мичиган
Събитията отново взеха такава посока, че вместо да доведат до успешен край, подготвяха нови неприятни изненади за Ирма. И сега главен двигател на нейните нещастия щеше да бъде Норт. Несполуката му в гората беше за него само един епизод от голямата игра. А на Ирма това щеше да струва много страдания, докато успееше да влезе в следите на своята изгубена дъщеря.
Норт успя да се спаси и от полковник Роджър. Дейната натура на Артур не му даваше миг покой. Откъдето и да минеше, той гребеше с пълни шепи от живота, заплиташе нови интриги чрез хора и събития и носеше само страдания за много човешки същества, имащи неблагополучието да се докоснат до неговата демонична натура. Сега съдбата бе пожелала театърът на неговите действия да бъде пренесен на север.
Големият и известен град Чикаго щеше да бъде свидетел на новите му подвизи. Близо до този град, на езерото Мичиган, имаше чудесен морски курорт. Прогонено от тропическите горещини, там се събираше отбраното общество на западните области. Сезонът привършваше и курортистите вече мислеха за връщане по домовете си. Изисканото общество на града отново щеше да се отдаде на обичайния си охолен живот и да убива скуката си с различни забавления.
При езерото този кръг от хора си устройваше излети по суша и вода, които завършваха вечерта с блестящи балове. Само една семейна двойка не вземаше участие в тези забавления. Жената се казваше Джана Уотсън, младата и привлекателна съпруга на вицегубернатора на щата И. Съпругът й я обожаваше. За негово голямо съжаление не можеше да й посвети цялото си време. Губернаторът на щата беше болен и цялата работа легна върху плещите на неговия заместник, а тя беше толкова много, че Уотсън бе принуден да напусне курорта преждевременно и да се върне в града. Съпругата му остана сама на езерото.
Всички знаеха, че Уотсън е много богат човек, разполагащ с неограничени възможности, които му позволяваха да осигури на своята съпруга блясък и разкош. Той я остави в луксозна вила на самия бряг на езерото, заобиколена от многобройна прислуга. От пръв поглед ставаше ясно, че мисис Уотсън е сред избраниците на съдбата. Беше единствена дъщеря на много богато семейство, а и природата я беше надарила с голяма красота. Имаше красиво бяло лице, руса коса и искрящи сини очи. Изящната й глава чудесно хармонираше с прелестните форми на стройното й тяло. Джана Уотсън, чиято красота се признаваше и от най-завистливите в Уайтхол, бе силно привързана към съпруга си и репутацията й беше безупречна. Тя странеше от многобройните забавления и макар че някои се дразнеха от това, всички я уважаваха и не говореха против нея.
По същото време любопитството на това общество бе възбудено от някакъв мъж, пристигнал в курорта преди няколко дни. Въпреки че бяха направили опит да го привлекат в средите си, той постоянстваше в уединението си.
Мъжът беше доста красив. По вида му можеше да се прецени, че е на около 35 години. Бледото му лице беше украсено с добре поддържана черна брада. Големите му тъмни очи излъчваха някаква притегателна сила, но едновременно с това и плашеха. Една червеникава рязка започваше от лявата му вежда и се спускаше до средата на лицето му. При най-малкото раздразнение белегът ставаше тъмночервен. Този извънредно елегантен и представителен мъж се казваше маркиз Ролан и твърдеше, че произхожда от благородна френска фамилия.