Но неговата страст го караше да я спечели на всяка цена. Маркизът вярваше в своя чар и беше сигурен, че тя ще бъде негова. Беше забелязал, че Джана Уотсън му отделяше повече време, отколкото на другите мъже. Но трябваше да остане сам с нея, за да има шансове за успех. Да отиде във вилата й беше невъзможно, защото там беше пълно със слуги. Премисляше различни варианти, но на всичките намираше някакви недостатъци. Докато случаят пак му дойде на помощ.
Една сутрин той срещна компаньонката на мисис Уотсън да се разхожда сама по алеята.
— Мисис Уотсън няма ли да идва днес? — учуди се той.
— Не, мистър! Трябва да пише писма, а е заета и с приготовленията по заминаването ни.
— Вече си тръгвате?
— След няколко дни.
Ролан беше неприятно изненадан от това, което чу.
— Досега не бях виждал светска дама, която да живее толкова уединено — подхвърли той.
— Мисис Уотсън не обича шумните развлечения.
— Мистър Уотсън в Чикаго ли е?
— Да. Беше тук няколко дни, но имаше важни въпроси за уреждане и си замина. Като вицегубернатор има много работа и дори няма възможност да дойде да вземе съпругата си.
Маркизът си поотдъхна. Все пак имаше на разположение още няколко дни, в които да се опита да промени развитието на нещата.
— Това ли е обичайният начин на живот на мисис Уотсън?
— Тя много обича съпруга си. Бракът й с него е голямо щастие за нея — отговори момичето. — Обича да бъде сама, но тук, в Уайтхол, човек трудно го постига.
— Но не и вечер под бледата светлина на луната!
— Така е, мистър! Мисис Уотсън обича да прекарва вечерите си в някои усамотен, тих кът. Често ходи в любимия си павилион на брега на езерото.
— Павилион ли? Какъв павилион?
— Една малка къщичка в градината ни.
— Вие сигурно я придружавате и двете заедно мечтаете в лунните нощи? — попита закачливо маркизът.
— Не. Аз рядко ходя там — отвърна компаньонката. — Предпочитам да свиря на пиано или да чета.
Ролан едва успя да скрие радостта си. Без да иска, момичето му бе разкрило важна за него тайна. Сега знаеше къде може да намери сама Джана Уотсън.
— Предайте моите поздрави на мисис Уотсън — сбогува се той. — Съжалявам много, че не дойде днес, но се надявам утре да я видя.
Ролан беше доволен. Сега вече можеше да изненада жертвата си в това усамотено място и да й каже всичко, което бе намислил, без да рискува да бъде видян от някого.
Той огледа предпазливо вилата на мисис Уотсън. Тя беше построена сред голям парк, заграден от три страни с нисък зид. Единствената незаградена страна гледаше към езерото. Там беше разположено и павилиончето, отдалечено доста от вилата. Маркизът реши да не прескача зида, защото можеха да го помислят за крадец и да си има неприятности, а да наеме една лодка и под предлог, че се разхожда из езерото, да се отправи към павилиончето. Там щеше да скрие лодката под надвесените над водата клони край брега и да чака. Дори Джана Уотсън да не дойдеше тази вечер, това щеше да стане на следващата или на по-следващата и тогава ще й разкрие любовта си към нея.
Ако тя отговореше на чувствата му, лесно щеше да стигне и до парите й. Трябваше да се действа бързо, защото сметката му в хотела растеше с всеки изминат ден, а неговите средства бяха на привършване. Можеше да изчезне, без да плати, но това означаваше плановете му по отношение на Джана Уотсън да пропаднат, а той не беше човек, който бързо се примирява с неуспеха. И в най-критични моменти не губеше присъствие на духа. И най-смелите планове за него бяха осъществими, защото го водеше девизът „Рискувай и печели!“.
Страст и дълг
Беше вълшебна звездна нощ. Водите на езерото Мичиган блестяха на лунната светлина, вълните се преливаха като живи в чудновати форми. Наоколо не се виждаха никакви хора. Само плясъкът на рибите във водата нарушаваше величествената тишина.
Във вилата на семейство Уотсън също цареше дълбок покой. Джана Уотсън крачеше замислено по осветения от луната коридор. Отиваше в любимия си павилион, за да изпита благотворното влияние на усамотението, което особено й допадаше във вечер като тази. От няколко дни младата жена се чувстваше раздвоена. Мислите, които я вълнуваха, се лутаха между обичания от нея съпруг, който я чакаше в града, и един друг образ, който все повече завладяваше съзнанието й. Красивият маркиз й беше направил голямо впечатление с кавалерските си обноски и тя често си мислеше с тъга, че след като замине оттук, няма да може да го вижда повече.