— Но, моля, не споменавайте повече за тази дреболия! — прекъсна го Джана Уотсън енергично. — Наистина ли ще заминете? Това кажете! — зададе повторно тя въпроса рязко.
— Трябва да напусна Чикаго, мисис, тъй като друго не ми остава да правя. Средствата едва ще стигнат за връщането ми, а докато пристигне друга сума, трябва да минат цели седмици, може би и месеци.
Мисис Джана Уотсън погледна надолу замислена. След това тя изправи красивата си глава и се вгледа в сериозното лице на маркиза.
— Останете! — каза тихо тя. — Не ни лишавайте от вашето присъствие! Аз ще ви оставя на разположение каквато сума искате.
В очите на маркиза блесна светкавица — отражение на тържествуваща скрита мисъл. Той вече усещаше, че постига целта си.
— Но, мисис — каза той, преструвайки се на уплашен. — Как мога да приема такова предложение. Позволете ми да тръгна.
— Но ако аз ви помоля да не тръгвате? Ако ви помоля да останете? — каза тя бавно. — Не искате да изпълните желанието ми?
— Всичко ще изпълня. Ако ми заповядате да умра, пак ще се подчиня. Но не мога да приема предложението ви.
— Мълчете! Ако не приемете парите, ще ме обидите — каза мисис Уотсън. — Искате да ме разсърдите, така ли?
— Не, не — изпъшка маркизът. — Но помислете си в какво положение се намирам пред вас. Не смея да си повдигна очите и да ви погледна.
— Значи ще изпълните молбата ми? — попита младата жена.
— Да, при все че ми беше невъзможно, ще се подчиня — отговори маркизът.
След като се раздели с мисис Уотсън, Норт си пошепна:
— Така, сега вече си моя. Сега пак ще имам пари.
От тази минута маркизът стана постоянен посетител в дома на Уотсън.
Вицегубернаторът, претоварен с държавни работи, се радваше, че елегантният кавалер забавлява младата му жена и че отнема и разпръсква скуката през дългите вечерни часове, когато той беше принуден да стои и да работи в кабинета си до късно.
Бедният мистър Уотсън нямаше никаква представа какъв злодей се бе вмъкнал в къщата му. Един демон, който не преследваше друга цел, освен да причини нещастие на двамата съпрузи.
Съвсем неусетно маркизът спечели доверието на красивата мисис Уотсън. Не минаваше и вечер, в която той да не е в салона или клуба и през която той да не забавлява дамата си по най-изкусен начин, с най-остроумни шеги и духовитости.
Полека-лека той се осмели да си присвои един по-интимен тон, а като видя, че не е отблъскван вече така сурово, както някога в Уайтхол, стана дързък. Бавно, но сигурно маркизът се приближаваше към целта си.
Жената, още доста неопитна, му даваше една след друга все по-големи суми, които авантюристът изразходваше по стар навик много бързо.
Страстта му към игра на карти, надбягвания с коне поглъщаха твърде бързо парите, които получаваше от нея.
Иначе той беше най-любезният другар и събеседник на младата жена. Толкова й бе приятно да бъде с него, че едва дочакваше минутата, когато трябваше да се срещнат.
Мистър Уотсън твърде рядко беше у дома си, но ако това се случеше, маркизът биваше неизчерпаем в разговорите си. Той бе кавалер „comme il faut“, извънредно увлекателен в разказването на разни истории.
Младата жена обаче от ден на ден губеше веселия вид на лицето и крехкостта на осанката си. Тя ходеше из къщи печална и отговаряше отрицателно на въпросите на загрижения си съпруг.
Много пъти нейният поглед се спираше пълен с укор върху маркиза. Последният обаче даваше вид, че не забелязва това.
Той продължаваше предишния си начин на живот и златото на мистър Уотсън се топеше в ръцете му като сняг от топлия пролетен вятър.
Неочаквано маркизът започна да идва по-рядко.
Мисис Джана Уотсън му беше дала една голяма сума, прибавяйки, че е последната, с която разполага. Маркизът бе получил тогава сто хиляди долара и бе обещал, че ще й върне заема след няколко седмици.
Тя се бе усмихнала любезно и му бе казала тихо, че не бърза особено за връщането на парите.
Оттогава бяха изминали само няколко дни.
Джана Уотсън седеше сама в салона, понеже съпругът й работеше в кабинета си в губернаторския дворец.
Тя се беше облегнала на креслото, навела уморена глава над стола. По бузите й личаха следи от сълзи.
В тази минута влезе слугинята и извести за пристигането на маркиза.
Младата жена повдигна леко глава.
— Помоли г-н маркиза да влезе! — каза тя сдържано.