Мисис Уотсън скочи от стола.
— Господин маркиз! Вие ме обиждате! Мислите, че съм способна да ограбя своя съпруг!
Сълзи започнаха да текат по страните й.
— Но защо се плашите от една дума, мисис? — отвърна той спокойно. — Това няма да бъде кражба, а само едно малко улеснение. След една седмица ще сложите пак парите на мястото им, съпругът ви няма да забележи нищо и работата ще бъде наред.
— Чувствам се безсилна — промълви Джана Уотсън. — Моля ви, оставете ме сама, г-н маркиз! Кога трябва да платите вашия дълг?
— Утре в десет часа!
— Добре! Елате утре при мен! Ще се опитам да ви намеря парите, но с положителност нищо не мога да обещая.
Той целуна ръката й, която тя бързо издърпа, и напусна салона с демонична усмивка.
Жертвата на безсърдечния маркиз
На следващата сутрин мисис Уотсън влезе бледа като платно в стаята на своя съпруг.
Той бе повикан рано сутринта в двореца на губернатора и бе съобщил, че ще се върне чак вечерта.
Младата жена се отпусна върху стола пред писалището.
Хубавите й очи бяха загубили блясъка си и погледът й бе станал блуждаещ като на нервно разстроен човек.
Сега й предстоеше да ограби съпруга си, когото обичаше толкова много и който отговаряше със същата топлина на чувствата й.
И това трябваше да направи заради един чужд човек! Заради маркиза, който така дръзко и настойчиво искаше това от нея.
Сега тя дълбоко съжаляваше за минутата, в която бе предложила на този демон в човешки образ да се разходи с нея по алеята на Уайтхол и когато му бе благодарила за малката кавалерска услуга, която той бе й сторил.
Какво беше донесла тази първа среща? Една страшно заплетена история!
Побиваха я тръпки, ужасни и студени, когато си помислеше как всичко се обърка така лошо.
Вчера маркизът бе произнесъл открито една закана. Уви! Колко горчиво се бе излъгала в сляпата си вяра към този мъж.
Започваше да се съмнява дали той е онова, за което се представяше.
Джана бръкна с ръката си, трепереща и студена, в чекмеджето на писалището, в което се намираха ключовете на съпруга й, и натисна един бутон. Отвори се скрито чекмедже.
Халката с ключовете беше тук. Съпругът й не беше ги взел, както и предполагаше тя.
Отиде до касата с парите, която се намираше зад една врата, и бързо я отвори.
Мистър Уотсън явно беше много богат човек, защото в касата бяха натрупани грамадни суми.
Младата жена знаеше, че съпругът й рядко проверява парите си. Той беше много зает чиновник и трябваше да се занимава с по-важни въпроси от това да проверява касата си.
Тя знаеше също, че той няма да забележи липсата на тези 50 000 долара поне за няколко седмици. Жената извади банкнотите и ги сложи на масата. Трябваше ли да ги даде на маркиза? Той можеше да изпълни заканата си и да сложи край на живота си.
Но ако съпругът й узнае за изчезването на парите?
Силни тръпки я побиваха само като си помислеше за подобна възможност.
Отчаяна, тя кършеше ръце и не знаеше да довърши ли започнатото или не.
Най-после мисис Уотсън взе окончателно решение. Ще даде на маркиза тези 50 000 долара, но при условие, че той обещае да й ги върне в осемдневен срок. Тя считаше, че това е последният заем, който му дава. След него би предпочела да се откаже от своето имущество, вместо да си позволи още веднъж да направи подобен опит.
Тя заключи касата и се върна в стаята си.
Вечерта към осем часа известиха за пристигането на маркиза.
Мисис Уотсън седеше бледа и уморена в салона и отговори на вежливия му поздрав с едно леко кимване с глава.
Маркизът тържествуваше. Той знаеше, че жертвата му вече беше приготвила исканата сума, и очакваше само няколко дребни упреци. Седна до красивата жена и погледна в нейните дълбоки, кротки очи, като изучаваше лицето й, загубило през последните два-три дни твърде много от младежката си руменина.
— Не се ли чувствате добре, мисис? Да не би моята молба да ви е затруднила много?
— Повече, отколкото мислите, г-н маркиз — отвърна жената със спотаен укор. Тя се бе почувствала обидена от начина, по който маркизът започна разговора.
— Аз взех сумата. Тя е тук, у мен — продължи мисис Уотсън.