Вицегубернаторът не забелязваше всичко това, тъй като сега имаше работа повече от всякога. Шефът му бе болен и цялата тежест на служебните дела падаше върху него.
Трапезата току-що бе вдигната, когато известиха за идването на маркиза.
— Най-после — промълви мисис Уотсън. — Значи все пак удържа думата си.
— Как сте, мисис? — попита галантно маркизът веднага щом влезе в стаята. — Виждам ви много бледа. Страдате ли от нещо?
— Не — отговори мисис Уотсън и се вгледа в очите на маркиза.
Той наведе погледа си надолу, което трябваше да изразява смущение.
— Очакваните пари не пристигнаха, за голямо мое нещастие! Отчаян съм от това закъснение.
Мисис Уотсън пребледня.
— Да, много съм нещастен — продължи маркизът. — Писах днес отново и настоях да ми изпратят парите незабавно. Може би ще пристигнат след няколко дни. В близките две-три седмици аз ще ги притежавам.
— Но, за бога! — извика мисис Уотсън. — Вие ми дадохте честна дума, обещахте тържествено, че на всяка цена ще ми върнете парите днес. Заклехте се дори! Какво значи това сега?
— Да, зная — отговори маркизът. — Но какво мога да направя аз срещу бавенето на нотариуса. Намирам се в голямо затруднение и в твърде заплетено положение.
Мисис Уотсън като че ли съвсем не разбра и не обърна внимание на последните му думи.
— Да, в най-заплетено положение — повтори маркизът, като натъртваше на всяка дума и гледаше право в очите на мисис Уотсън.
— Вярвам ви! — промълви тя.
— И в това заплетено положение се обръщам още веднъж към вас с пълно доверие! — каза маркизът, като натърти на последните си думи.
Мисис Уотсън скочи на крака.
— Към мен ли? Какво означава това? Обяснете ми добре!
— О, с радост! — отговори маркизът спокойно. — Искам да ви помоля още веднъж да имате добрината…
Той прекъсна.
Джана Уотсън бе станала права и идваше бързо към него.
— Да не би да искате да ви заема пак някоя сума, господин маркиз? — строго попита тя.
— Ако бъдете пак така добра, ще съм ви много признателен — отвърна спокойно мъжът.
Мисис Уотсън се олюля. Трябваше да се хване за един стол, за да не падне на пода.
— Уви! Господи, ти си прав! Аз заслужавам това наказание — промълвиха треперещите й устни.
Маркизът очакваше нейния отговор с нетърпение.
— Аз имам вашето обещание, че повече няма да ми искате пари. При това не мога да ви дам нито цент повече — отвърна мисис Уотсън с възвърнато спокойствие.
— Само сега, мисис! Необходима ми е една голяма сума.
— Голяма сума ли?
— Да, сто хиляди долара. Вярвам, че ще ми стигне.
Бледото като мрамор лице на мисис Уотсън стана мораво.
— Мисля, че нашият разговор е приключил, господин маркиз! — каза Джана Уотсън със студен тон и се обърна, за да излезе от стаята.
Норт изтича след нея и застана на прага.
— Аз трябва да имам тези пари! — каза той твърдо. — Утре вечер ще дойда да ги взема!
— Ще заповядам на слугите да не ви пуснат да влезете!
— Така ли? Да не искате да се обърна към вашия съпруг? — възрази иронично маркизът.
— Правете каквото искате! — отговори Джана Уотсън с отпаднал глас.
Маркизът видя, че бе отишъл твърде далеко.
— Но след няколко седмици вие ще си получите парите обратно, мисис — каза той, като искаше да успокои разтревожената жена.
— Не ви вярвам вече! — възрази тя на свой ред. В гласа й звучеше голяма нескрита мъка. — Вие ми дадохте честна дума, че ще ми донесете онези 50 000 долара, които трябва да върна там, откъдето съм ги взела. А вместо да ми ги донесете, вие искате нова голяма сума. Какво да мисля след всичко това?
— Можете да разчитате на моята дума, уверявам ви. Ще ви се издължа най-късно след две седмици.
— Съжалявам — отговори мисис Уотсън. — Не мога да ви дам нищо повече.
Маркизът погледна мрачно надолу. Младата жена се измъчваше. Тя мислеше за съпруга си, който не знаеше нищо, не се съмняваше в нищо дори когато тя нагло го бе излъгала.
С какви терзания нещастната жена трябваше да заплаща заблудата си.