— Иди в жилището на маркиза и му предай лично това писмо. Ако не е у дома си, поискай да ти кажат точно часа, когато ще се върне, и донеси писмото обратно.
Гувернантката изгледа разстроеното лице на господарката си и каза:
— Добре! Но не искате ли да си починете малко, мисис!
— Да, ще отида в стаята си. Но нямам нужда от никого. Иди бързо у маркиза.
Гувернантката напусна салона с писмото в ръка. Но когато минаваше по коридора, тя се закова на място. Мистър Уотсън идваше насреща й. Тя поиска да скрие писмото в джоба си, но господарят, който имаше твърде остър поглед, бе забелязал смущението й. През главата му мина мигновено съмнение.
В последните дни той бе забелязал явната промяна, която бе настъпила у съпругата му. Дали това внезапно смущение на гувернантката нямаше връзка с онова, което преживяваше жена му?
Мистър Уотсън се изправи пред гувернантката и попита решително:
— Какво имаш там в ръката си, Бети?
— Нищо, господарю — отговори момичето, криейки писмото в пазвата си.
— Искам да видя писмото, което скри! — каза вицегубернаторът със заповеднически тон.
— Това е едно мое писмо до годеника ми — излъга тя.
— Лъжеш, Бети — изгърмя гласът на мистър Уотсън. — Виждам по очите ти, че лъжеш. Ще ми дадеш ли писмото или не?
Момичето изгуби присъствие на духа.
— Не! — каза то.
Яростта на Уотсън се събуди.
— Как? Не искаш да се подчиниш? — извика той. — Дай писмото тук!
Бети, уплашена, опита да скрие писмото и да го скъса, но напразно.
Уотсън я хвана за ръката с такава сила, че тя изпищя, и изтръгна злокобното писмо.
Той тикна момичето в една стая. То трепереше цялото от страх.
— Ще стоиш тука, докато прочета писмото!
Гувернантката плачеше и кършеше ръце от отчаяние.
Господарят й скъса плика, отвори писмото и хвърли бърз поглед върху написаното.
Една минута той мълча намръщен, със свити вежди. После изведнъж нададе страшен, грозен вик. Уотсън трепереше като вейка. Лицето му беше бледо и разкривено.
— Дали не сънувам? — промълви той. — Не! Не! Не сънувам! Това е истина, не може да не бъде истина това, което е написано тук! Черно на бяло… Джана! Уви, аз, нещастникът!
Той се върна при гувернантката и извика:
— Кой е адресът?
Бети поиска да избяга, но Уотсън се хвърли върху нея, хвана я за шията и я привлече към себе си.
— Кажи кой е получателят, иначе си загубена!
— Милост, господарю, милост!
— Казвай! Кой е получателят на това писмо? — извика повторно Уотсън, този път по-диво. — Маркизът ли?
— Да… О, Боже! Задушавам се! — промълви Бети с отпаднал глас.
Той поразхлаби ръцете си.
— Къде живее маркизът?
— На VII алея, №26 — прошепна момичето.
Лицето на Уотсън светна от изблика на енергия.
— Най-напред нея! — каза той на себе си. — После ще накажа оня подъл мерзавец.
Отиде бързо в кабинета си, отвори едно чекмедже от писалищната маса и извади револвер. След това скри оръжието в джоба на редингота си и се отправи към стаята на съпругата си.
Спря се за минута на вратата и се ослуша. Ръцете му трепереха. Този железен човек водеше страшна борба със себе си.
— Трябва! — каза той решително и отвори вратата.
Мисис Джана Уотсън лежеше простряна на канапето и държеше една картичка пред зачервените си от плач очи.
— Върна ли се, Бети? — попита тя, без да усети, че не е момичето.
— Не е Бети, а Джеймс — каза Уотсън строго.
Тя стана бързо.
— Ти ли си, откъде идваш?
— Не се чувствах добре и тръгнах от двореца на губернатора, за да си дойда у дома — каза накратко мистър Уотсън.
— Нахрани ли се? Ще наредя веднага да сервират яденето.
Едно мъчително предчувствие я облада. Видът и тонът на съпруга й бяха необикновени.
— Не! Остави това сега! — каза той сурово. — Трябва да говоря с тебе по една много важна работа.
Джана пожълтя като восък.
— Какво има? — попита тя.
— Познаваш ли това писмо? — каза мъжът й с необикновено спокойствие и извади писмото от джоба си.
Само един поглед бе достатъчен да убеди нещастната жена, че фаталното писмо е попаднало в ръцете на нейния съпруг.