Той така замесваше в своята съдба живота, мислите и страданията на другите, с които имаше вземане-даване, че ги влачеше след себе си от място на място и им се изпречваше тъкмо когато те най-малко го очакваха.
След като се спаси от смърт в Чикаго и остави след себе си от дома, където го бяха приели така благосклонно, едно пепелище, той се насочи на изток, в Ню Йорк, втората столица на северноамериканските Съединени щати, гигантския град, в който живеят най-големите разбойници на света.
Там живееше Мери, втората жена на Артур Норт. След изстраданите мъки по смъртта на баща си и безобразието на мъжа си тя се уедини и постепенно се успокои в своето усамотение, отказвайки се от всякакви развлечения и връзки с външния свят.
Сътресенията, които бе преживяла, бяха оставили дълбока диря в душата й. Лятно време тя живееше в едно голямо свое имение близо до Хъдсън, откъдето се разкриваше чуден изглед към американска Швейцария.
Това имение й бе останало в наследство от нейния баща.
Единственото лице, с което Мери се срещаше, и то много рядко, беше Бърнард. Той изпитваше съчувствие към тази нещастна млада жена, която в един ден бе загубила всичко, което бе обичала. Но той не беше в състояние да я утеши, защото тя не приемаше никакви състрадания.
Мери го питаше винаги за Норт, Ирма, полковник Роджър, но Бърнард не можеше да даде задоволителен отговор на нейните въпроси, тъй като той не знаеше нищо за тези трима души.
Един ден той беше при нея, в нейния салон. Гледаше загрижено красивото и печално лице на страдащата жена и се спираше на пълните й с мъка очи.
— Нямате ли още никакви известия за тези хора? — попита тя Бърнард, облегната на стола.
— Не. Като че ли потънаха в земята! Има вече няколко месеца, откакто Роджър ми писа за последен път от Олбъни. След това и неговата диря се загуби.
— А може ли да отсъства толкова дълго време?
— Да! Той си взе продължителен отпуск — отговори Бърнард. — Този отпуск изтича наскоро и аз очаквам полковника да си дойде тези дни.
— Когато дойде, ще ми съобщите ли?
— Разбира се! — увери я Бърнард. — Ще ви известя веднага за пристигането на градоначалника.
Бърнард се оттегли, а Мери остана задълбочена в мислите си. Младото й сърце, което бе знаело да люби с такава горещина, но и да мрази също така силно, се обливаше сега в кръв при спомена за краткото щастие, което бе вкусила от съвместния живот с Норт. Тя мразеше Ирма затова, че беше разрушила нейното щастие. Мери си спомняше с голяма мъка за сладките милувки и прегръдки на Артур — Йохан, в когото беше толкова силно влюбена.
Уви, да знаеше поне къде се намираха те двамата! Всякакви следи от тях бяха изчезнали.
До нея не достигаха никакви сведения. Тя се надяваше, че един ден съдбата ще я постави пак в близост с тези хора.
Тъкмо се бе мръкнало, когато Мери стана и се наметна с една мантия. Тя не си позволяваше друго удоволствие, освен това да се разхожда вечер с файтон, тъй като избягваше всякакви срещи със своите познати и приятели. Младата господарка бе уволнила многобройния персонал, който в момента на нещастието се намираше на служба в двореца й, и го беше заменила само с няколко по-стари и мълчаливи слуги.
Мери чу файтона, който спираше пред входа, и слезе бавно по стъпалата. Тя искаше да си направи малка разходка.
Коридорът бе слабо осветен, но жената можа да види, че един мъж влизаше и се отправяше бързо към стълбата. Тя трепна. Кой ли може да е този нощен посетител?
Тъкмо когато стъпваше на последното стъпало, човекът се показа в светлината на лампата в коридора, така че тя веднага можа да познае лицето.
Силен вик се изтръгна от гърдите и хубавата жена се олюля.
Дали това не бе някакво видение, или наистина очите й не я лъжеха?
Мъжът, който се намираше отпред и простираше ръцете си към нея, беше Артур Норт, нейният съпруг и убиецът на баща й.
Той се спусна бързо към Мери, която едва не бе припаднала от страх, и я отведе горе, придържайки я любезно, като се оглеждаше внимателно встрани да не бъде забелязан от някого.
Никой не се показа. Викът на Мери не бе чут от никого.
Норт бързо отвори една врата и въведе жената в стаята.
Но изведнъж тя пак нададе вик и се изтръгна от ръцете му, като избяга на отсрещната страна на стаята.
Сега тя съвсем ясно видя и разбра, че това не е видение, а действителност. Самият Норт беше в стаята й.