Две кадифени ръце внезапно закриха очите му.
— Коя съм? — извика Мери с наивен детски глас.
— Ах, не е много трудно да се отгатне! — отговори Норт престорено весел.
Тя покри неговите устни с нежни целувки. В този момент нямаше по-предана жена на света от Мери. Тя имаше само една цел — да направи съпруга си щастлив и доволен.
— Изкачих стълбата тичешком — каза тя усмихната, — защото ми се стори, че няма да те намеря вече. А ти си тук… Сега си вече мой, напълно мой и само мой, завинаги!
В замъка Хоенщайн
Беше сутрин.
Гъста мъгла плуваше през обраслите с елхи скали и чукари, които обграждаха един грамаден кръг. От няколко дни сиви облаци на гъсти маси покриваха небосклона и предвещаваха настъпването на мрачни дни.
Есента се приближаваше с бързи крачки.
Колкото печална беше тази сутрин, толкова тъжни бяха и мислите на граф Фон Хоенщайн, който стоеше във великолепно мебелирания си кабинет.
Грижите бързо бяха посребрили косите на бащата на Ирма, силите на неговата младост обаче още не бяха съкрушени. Това доказваше неговата фигура и доброто здраве, запазената стойка на този благороден старец, който беше издържал много тежки изпитания в живота си и бе запазил с достойнство бляскавата гордост на кралското знаме, под което бяха служили неговите прадеди.
Графът живееше съвсем уединен в своя замък. Той не поддържаше никакви връзки със съседите си, които съжаляваха искрено това, че той ги отбягваше.
Граф Фон Хоенщайн страдаше извънредно много. Мисълта за прогонената му дъщеря го измъчваше денем и нощем.
В часове на отчаяние той беше проклинал прибързаната си строгост, с която изгони Ирма през онази нощ срещу Коледа с дете на ръце в зимната виелица. Той се беше разкаял за своята непреклонна гордост спрямо дъщеря си.
Напразно на другата сутрин бе изпратил всичките си слуги да търсят прокудената жена. Даже бе обещал възнаграждение на онзи, който би могъл да намери дирите й и самата нея.
Без съмнение графът допускаше, че както майката, така и детето са умрели още тогава, замръзнали някъде в снега. Загинали без гроб и без следи, изтрити от жестокия вятър.
При тази мисъл и този спомен графът винаги нервно ставаше. Той скочи и сега. Обхващаше го лудост при мисълта за неговото сурово дело.
Бащата бе решил да прости на своята дъщеря. Искаше да я намери и отново да я прегърне в своите обятия.
Мъглата правеше чудесни фигурки под големия прозорец, групираше ги заедно, те се преливаха едни в други, появяваха се нови, изчезваха, като простираха заканително своите фантастични ръце и като че ли искаха да му извикат: „Напразни са твоите надежди. Всичко е напразно!“.
Вратата на кабинета се отвори и един слуга, облечен във великолепна ливрея, влезе и сложи пристигналата кореспонденция на масата на графа.
— Желае ли още нещо господин графът? — попита лакеят внимателно.
— Не. Йохан, благодаря — отговори фон Хоенщайн любезно.
Старият слуга се оттегли почтително, а господарят започна да преглежда кореспонденцията.
Освен писмата, отнасящи се до работата му, която бе значителна поради многото му имоти, графът получаваше много рядко по някое частно писмо от страна на бившите си бойни другари от войната — ценни спомени за него.
Той прочиташе бавно купчината от писма, които съдържаха в по-голямата си част докладите на управителите на неговите имения. От време на време графът слагаше по някое писмо настрани, за да отговори по-скоро поради спешния му характер.
— Но какво е това? — възкликна учуден той. — Писмо от Америка?
Той се вгледа в него. В ръката си държеше един голям плик, на чиято лицева страна адресът беше написан с почерк, които ясно показваше, че ръката, която го е писала, отдавна не е хващала перо.
Граф фон Хоенщайн отвори плика и извади от него една голяма кола от книга, писана на четирите страни.
Той погледна бързо към подписа на писмото.
— Ернст Крюгер! — промълви той. — Кой ли ще да е този човек? А, да, спомням си сега! Да, така се казваше моят оръженосец, който замина за Америка. Какво ли иска този човек от мене?