Възрастният граф се разхождаше на кувертата заедно с един друг елегантно облечен господин.
Граф Фон Хоенщайн бе завързал познанство с този човек на борда на парахода. Господинът бе един богаташ от Ню Йорк.
Фон Хоенщайн бе научил от него много подробности, които можеха да му послужат при издирването на Ирма.
Графът се ядоса много, като научи, че Артур, или Йохан Гулд, както се бе прекръстил Норт, в Ню Йорк се бил оженил втори път за Мери Шмит.
Американецът познаваше всички подробности по тайнственото убийство и онова, което бе писано за лицата, свързани с него.
От рентиера американец графът научи, че Мери живеела сега В Ню Йорк, и затова реши да я посети веднага щом слезе на сушата.
Американецът му разказа още, че Норт бил хванат, но че успял да избяга пак от ръцете на полицията и след това така се скрил, че изчезнал съвсем и заличил след себе си всякакви следи, по които някои би могъл да го открие.
Що се отнася до Ирма, понеже американецът не я познаваше и нейното име не бе преплетено в аферата, той не можеше нищо положително да каже и не знаеше дали тя е била някога в Ню Йорк.
— Утре по това време ще влезем в нюйоркското пристанище! — каза американецът.
— Да, нашият параход е извънредно бърз — потвърди графът. — А колко време е трябвало някога на параходите и корабите, за да преплават този път между двата материка!
— Дружеството плаща големи премии за всеки час, с който капитанът би успял да пристигне по-рано в пристанището — отбеляза господинът. — Освен това разните мореплавателни дружества смятат за голяма чест да притежават най-бързите параходи. Борбата между параходните дружества за съревнование по морето прилича много на съревнованието в търговията.
— За нещастие, да — възрази графът. — Това е вечната борба за съществуване.
Часът за обяд наближаваше. Слънцето се беше издигнало високо. Горещите му лъчи падаха почти отвесно по платната, обтегнати на кувертата.
Горе на командния мостик стояха капитанът, комендантът на парахода и един стар морски вълк, неподвижен като статуя, а пък стражевият офицер близо до него предаваше неговите заповеди чрез тръбата за говорене в машинното отделение.
Кувертата на парахода беше пълна с групи от пътници, които се разхождаха и разговаряха. Всички очакваха с нетърпение да дойде часът за слизане на брега.
Изведнъж оживените и шумни разговори престанаха. Смеховете стихнаха. Силно люлеене разтърси целия параход. Бързото движение на машината показваше, че се бе случило някакво нещастие.
— Боже, изгубени сме! — завикаха мнозина пътници, като побледняха и започнаха да се трупат към спасителните лодки.
Офицерите напразно се опитваха да успокояват множеството. Хората се бяха изплашили ужасно. Те изтикаха офицерите настрани, като все повече се домогваха до спасителните лодки.
Изведнъж един силен глас изгърмя от командния мостик.
— Всички по местата си! — изрева капитанът. — Витлото има малка повреда, скъса се, но няма никаква опасност!
Думите бяха напразни. Изплашените пътници изтласкаха със сила офицерите и се опитваха да спуснат спасителните лодки.
Капитанът видя голямата опасност. Ако множеството се спуснеше с лодките, всички щяха да бъдат погубени.
Той слезе бързо долу.
— Назад от лодките! — извика мъжът на отчаяните пътници. — Нямате нито причина, нито право да напускате парахода!
Но уплашените пасажери бяха изгубили присъствие на духа. Офицерите не можеха да отидат на помощ на коменданта, който се намираше на кувертата.
Накрая капитанът извади револвер, какъвто всеки капитан на параход носи на кръста си скрит и добре пазен.
— Ще застрелям първия, който се приближи до лодките! — извика той заплашително.
Но и този вик не бе чут.
Граф Фон Хоенщайн беше разбрал опасността, в която се намира капитанът. Той бе слязъл в кабинета си и беше взел няколко револвера.
— Хайде веднага горе! Да помогнем на капитана! — извика графът и даде на американеца един револвер. — Като минем през командния мостик, ще можем да стигнем до него.
Графът и американският милионер изкачиха стълбата тичешком и се вмъкнаха през струпаната тълпа.
Капитанът още стоеше на своя пост. Отчаяните изплашени хора го бяха затиснали до една лодка. Беше крайно време да му се окаже помощ.