Сутринта на същия ден, в който граф Фон Хоенщайн бе посетил Мери в Ню Йорк, Норт ровеше усърдно из будоара на съпругата си. Нито един скрин, нито един шкаф не беше останал непретърсен, но всичко беше напразно.
Отчаян от безрезултатното търсене, вече беше тръгнал да излиза, за да отиде в малкия салон, когато изведнъж му хрумна една идея — да опипа още веднъж внимателно с ръце стените. Почука старателно с пръст надлъж и на шир по всички стени, но никъде не се чу кънтене на кухо, което би могло да укаже наличието на някакво скривалище. Най-после се приближи до последната стена и стъпи на канапето, за да може да я опипа по-високо. Стори му се, че звукът от удара беше по-различен. Той почука повторно. Нямаше съмнение, че звукът бе метален. Свали бързо картината от стената и издаде радостно възклицание. От мазилката се подаваше брава. Скоро се убеди, че тя принадлежеше на желязна каса, чиято врата беше скрита зад тапета и се сливаше с цвета на стената.
Тъй като със сигурност само Мери имаше ключове за тук, Норт не можеше да направи нищо друго, освен да разбие касата при първия удобен случай. Той беше подготвен за такова нещо още при идването си в Далбъри и при първа възможност да го извърши и да избяга с плячката.
В този ден беше невъзможно да го направи, защото Мери щеше да дойде всеки момент. Като погледна часовника си, той се увери, че разполага с твърде малко време, за да започне операцията си и да заличи след това всички следи.
Не след дълго в двора се чу тропот на файтон и след няколко минути Мери влезе в стаята. Норт бързо се спусна към нея и я прегърна; но тя се изтръгна от обятията му и го отблъсна ядосано.
— Но какво се е случило, мила моя? — попита я Норт. — Днес си съвсем променена. Кажи ми какво ти е? Да не съм те обидил с нещо?
Мери свали шапката и палтото си и изгледа строго своя съпруг:
— Днес имах посещение — каза тя. — При мен беше един господин, който те познава отпреди. Той те представи в светлина, съвсем различна от тази, в която ти се представи пред мен.
Норт се уплаши. Кой можеше да бъде този човек? Полковник Роджър? Вицегубернаторът Уотсън? Той веднага си помисли за тях, но съумя да прикрие вълнението си и изгледа изпитателно Мери.
— Не мога да се сетя кой би могъл да бъде! — каза той спокойно.
— Граф Фон Хоенщайн от Германия! — отговори Мери, като наблюдаваше внимателно лицето на Норт.
Великият авантюрист беше подготвен за всякакви изненади. Той много добре знаеше, че съдбата е капризна и може да му изпрати точно онзи, когото съвсем не очакваше. Изражението на лицето му остана непроменено. Напротив, той си даде вид, като че ли не подозираше за съществуването на такъв граф, но той силно го е заинтересувал.
— Граф Фон Хоенщайн ли? — повтори той. — Не си спомням човек с такова име.
— Той е баща на Ирма, моята бивша компаньонка — отвърна Мери рязко.
Норт се изсмя снизходително.
— И ти се остави да те излъжат? Как можеш да повярваш на лъжите на един непознат пред клетвените уверения на собствения си съпруг.
— Този непознат се легитимира достатъчно правдоподобно пред мен. Той е истинският граф Фон Хоенщайн, посланикът е негов приятел от детството — настоя Мери.
— Не вярвам — отсече Норт. — Как би могъл да завърже такова приятелство.
— Графът е готов да представи документи, които доказват, че ти действително си се венчал за Ирма. Той ще изиска дубликат от тях от града, в който се е извършила венчавката, и тези документи могат да пристигнат тук за няколко седмици — извика енергично Мери.
Лицето на Норт оставаше спокойно. Той веднага съобрази, че докато тези компрометиращи го документи пристигнат, той ще бъде вече много далече оттук.
— Ако ти вярваш на този мним граф повече, отколкото на мен, който ти се клех във вярност и любов, тогава ще е по-добре да те напусна — каза той наскърбен и стана от стола си.
— Не, Артур, не, за бога! — извика Мери уплашена и се хвърли в обятията на Норт. — Вярвам ти, но ти видя, че тези доказателства дойдоха за мен малко изненадващо и неочаквано.
— Ти се съмняваш в моята искреност — каза ядосано Норт. — Време е да те оставя и да докажа своята невинност. По-добре би било, ако не бях се върнал!
— Остани, Артур, остани! — изплака Мери. — Ако заминеш, това ще означава смърт за мен. Прости ми! Вече никога няма да се съмнявам в теб.