Като хвърли още един гневен поглед към заключеното съкровище, той напусна стаята. Наметна мантията си и се ослуша. Зад вратата на неговата стая владееше пълна тишина. Но в същата минута от съседната вляво от нея се чуха гласове. Нямаше съмнение, че го обграждаха. Трябваше да бяга, без да губи нито минута.
Отвори много внимателно вратата и премина бързо през вестибюла, после по коридора. На няколко скока слезе по стълбите и стигна до входната врата, която беше отворена. В този момент чу зад гърба си женски глас:
— Помощ! Крадец!
Зад него отекваха стъпки. Той се затича през градината и изчезна в близката гора. Слугите, които го преследваха, се спряха в нерешителност.
— Трудно ще го уловим — каза един. — Такъв може да ни убие, без да му мигне окото.
— Как ли е влязъл вътре? — питаше се слугинята и чупеше ръце от вълнение.
— Кой знае! Никой не го е видял.
— Вижте, господарката идва — извика след малко слугинята, като показа уплашено файтона, който се приближаваше към вилата.
Слугите се върнаха бързо назад. Когато стигнаха в двора, файтонът тъкмо спираше пред портата.
Любов и омраза
Мери беше помолила граф Фон Хоенщайн да дойде в единадесет часа, така че не се наложи да чака много дълго.
Тя се намираше в особено деликатна ситуация. Макар че Норт бе успял да я успокои и заблуди, Мери не можеше да намери в себе си повод да обвини стария граф в измама или фалшификация.
Беше наистина чудно, но винаги така се случваше. Колкото пъти напускаше Артур, толкова пъти недоверието се надигаше у нея и тя искаше веднъж завинаги да свърши с това ненормално положение, като разбере каква е истината. Ключът беше в Артур. Той трябваше да разреши загадката. Виждаше се, че благородният граф не можеше да бъде лъжец. Как би могла да приеме твърденията на стария господин за неверни! С какви думи би си послужила, за да му изкаже своето недоверие към онова, което той казва?
Граф Фон Хоенщайн сам й дойде на помощ. Още с пристигането си той внимателно подхвърли:
— Вчера се снабдих от нашето посолство с един документ. Когато започнах да издирвам дъщеря си, сметнах, че ще имам нужда от него. Позволявате ли ми да ви го покажа?
Той извади от джоба си един голям лист хартия, сгънат добре, и го подаде на Мери.
Младата жена се изчерви. По един деликатен начин, свойствен за благородните и образовани хора, графът бе доловил нейните колебания и сега искаше тактично да й докаже верността на своите твърдения.
Погледът й бързо премина по редовете на документа и от прегледа му тя разбра добре, че този, който стоеше пред нея, бе наистина граф Фон Хоенщайн.
Все пак от честолюбие тя не искаше да отстъпи веднага.
— За мое голямо съжаление, господин графе, аз не можах да науча нищо за онова, което ви интересува. Истината ще се установи напълно, когато видим актовете, потвърждаващи брачните отношения между моя съпруг и вашата дъщеря.
— Аз писах още вчера за това — отговори графът. — За четиринадесет дни ще ви ги представя. Утре заминавам за Марвил, където според досега събраните сведения дъщеря ми е била видяна за последен път преди известно време.
— И какво ще правите, след като намерите дъщеря си и получите документите?
— Актовете, за които става въпрос, ще трябва да оправдаят дъщеря ми пред обществото — каза графът. — А що се отнася до брака, той, разбира се, ще бъде разтурен. Двубрачието е доказано и това улеснява развода.
Мери трепна, но любовта й към Норт беше толкова голяма, че му бе простила дори и това, само да би могла да се освободи от подозрението й по убийството на баща й. В същото време в нея се пробуди и гордостта, защото чувстваше, че няма да й бъде позволено да остане съпруга на човек, потъпкал най-светия съюз — брачния. „Клеветите“ според Норт се очертаваха все по-истински и тя не можеше повече да му вярва.
Най-после графът я извади от мъчителните мисли, в който се беше потопила.
— Уви! Колко бих желал да се срещна лице в лице с този Норт! — каза той. — Може би този подлец знае къде се намира дъщеря ми, но крие от хората, за да не се объркат плановете му.