Мери рязко стана от стола, на който седеше спокойно досега. От очите й изскачаха искри. Не беше й минавала през ум мисълта, която графът току-що изказа. Тя не можа да сдържи възбудата си, когато взе едно толкова важно решение.
— Аз ще ви срещна с моя съпруг, господин графе — заяви тя високо. — Зная къде се намира Артур Норт.
Това известие дойде като гръм от ясно небе за стария граф, който не очакваше такова решително действие от страна на Мери.
— Можете ли да ме заведете веднага при него? — попита той бързо.
— Да, но само при едно условие — каза замислено Мери.
— А именно?
— Да ми дадете честната си дума, че няма да съобщите на никого мястото, където се намира той. Върху него тежи подозрение за престъпление, което той не е извършил, затова е принуден да се крие.
Мери произнесе тези думи с треперещ глас, защото сама не беше убедена в това, което казваше.
— Давам ви моята честна дума! — произнесе тържествено възрастният джентълмен.
— Благодаря ви! Ако сте готов, можем веднага да тръгнем.
Мери нареди да впрегнат конете във файтона. Нито тя, нито графът говореха по време на пътуването до Далбъри. Всеки от тях бе зает със собствените си мисли.
Граф Фон Хоенщайн с нетърпение чакаше минутата, в която щеше да се срещне лице в лице с подлеца, докарал толкова нещастия на дъщеря му. Норт бе загубил предварително, ако почнеше пак да плете мрежа от лъжи, защото джентълменът бе готов да отмъсти за честта на дъщеря си по всякакъв начин.
Колата, която бяха взели на последната станция, най-после спря пред вратата на вилата. Старият граф скочи от файтона с младежка пъргавина и кавалерски подаде ръка на Мери, за да й помогне да слезе.
Слугите, преследвали преди малко Норт, се спуснаха към господарката си, която вече влизаше с графа в преддверието.
— Госпожо, какво нещастие! Един разбойник се беше вмъкнал във вилата и навярно ви е ограбил — извикаха в един глас двамата и започнаха да се вайкат, страхувайки се, че господарката им ще ги укори.
— И защо не го хванахте? — попита графът.
— Всичко стана много бързо. Аз бях в стаята на слугите, понеже готвачката си беше отишла, когато Бети влезе уплашена в стаята и извика: „Страх ме е… горе има някой!“. Като чух това, веднага скочих и заедно с момичетата изтичах горе. Чуваше се ясно, че някои работеше с някакъв инструмент в стаята. После настъпи тишина и малко след това се разнесе гръм. Започнахме да викаме и двамата, защото доста се изплашихме. След това раздрусахме вратата, но беше заключено. Миг по-късно в коридора горе се отвори една врата — онази на стаята, съседна с вашия салон. Един човек изскочи навън и слезе като стрела по стълбите. После премина през градината и изчезна в горичката. Не беше възможно да го уловим. Беше много добре облечен.
Граф Фон Хоенщайн усети изведнъж как Мери се облегна безсилна на ръката му. Той погледна лицето й — то беше съвършено жълто.
— Уплашихте ли се? — попита той съчувствено.
Мери поклати глава.
— Елате, господин графе — помоли го тя. — Да отидем горе. Дано даде господ моето предположение да не излезе вярно. Останете тук — нареди тя на стъписаните слуги. — Ще позвъня, ако имам нужда от вас.
Мери толкова бързо изкачи стълбите, че графът с мъка можа да я последва.
— Почакайте ме, и аз искам да дойда, мисис — извика той загрижен. — Може да има още разбойници там.
Графът извади револвера си, но Мери се възпротиви.
— О, не вярвам, че ще има нужда от оръжие — каза тя. И прибави на себе си: — Съжали ме, Господи! Не позволявай да изпия и тази горчива чаша. Тя ще бъде смъртоносна за мен!
Младата жена извади връзка ключове и отвори една врата, след това премина в съседната стая.
— Артур! — извика тя отчаяно, но не последва никакъв отговор.
Старият джентълмен бе изненадан от откритието, което направи. Явно Мери съзнателно и грижливо беше крила в тази стая един подлец и престъпник.
Тя се върна бързо.
— Заминал е! — изкрещя тя неистово. — Тръгнал си е! Уви, по-добре да не бях идвала никога тук, господин графе! Избягал е, понеже се е страхувал от вас!
— Но успокойте се — каза графът. — Защо ще бяга, когато изобщо не знае, че аз идвам насам?
— Да, имате право — съгласи се Мери. — Извинете ме, толкова съм нещастна. Едва го бях намерила, и отново го загубих.