При все че Ирма отблъскваше упорито букетите и другите подаръци, те й се поднасяха с грамади. Юнона от своя страна хвалеше своята господарка и разказваше за нея какви ли не легенди. Само чрез тези хвалби и примиреното си поведение Ирма обезкуражаваше клеветниците си. Тя не носеше никакво украшение или скъпоценност по себе си. Каква полза от украшения, когато душата й бе тъжна. Нейната красота й бе достатъчна. С нея тя навсякъде бе приемана радушно и с удоволствие. Отбягваше накитите и в противовес на другите певици се появяваше на сцената само с една роза на гърдите.
Юнона прекъсна размишленията й, като съобщи, че някакъв слуга чака с голям букет в другата стая.
Певицата отначало искаше да откаже да го приеме, както правеше винаги преди концерт, тъй като това я притесняваше и й пречеше да се съсредоточи върху музиката, но сега забеляза прикрепената към букета визитна картичка, която и беше предадена заедно с едно писмо, върху което тя прочете името: „Робърт Уинслоу“.
Ирма почувства, че за него е длъжна да направи едно изключение. Отиде лично в предната стая и прие букета с няколко думи на благодарност. Това бе една голяма китка от екзотични цветя, произведени с голям труд на чужда земя, отраснали с голям риск на чужда почва, които пръскаха чудесен аромат около себе си.
Певицата отвори писмото и прочете:
„Почитаема мис,
Зная, че отказвате в дома си всякакви поклони и демонстрации на уважение, но се осмелявам да ви изпратя букет цветя, които ви моля учтиво да приемете. Представете си, че с тези цветя аз се сбогувам с вас. Те са от градината, която вчера посетихте.
Но аз отивам твърде далече. Знам, че ще напуснете скоро нашия град и че тази вечер ще се появите на сцената за последен път. Днес за последен път ще ми бъде позволено да се наслаждавам на чудния ви глас. След това ще се оттегля в уединение, тъй като съм един от онези, които могат да живеят само чрез своите спомени. Затова ви поднасям днес своето последно «сбогом» и ви моля да приемете незначителния ми подарък, който е скрит между цветята.
Това е спомен, носен от една личност в Индия, която някога съм обичал повече от себе си, от живота си, едно същество, което много прилича на вас, един ангел на красотата, добродетелността и себеотрицанието. Тя вече не е на този свят, в който живя много кратко време.
Подарявам ви малката скъпоценност, която тя бе свикнала да носи върху своята черна коса, като спомен от мен и като малък израз на внимание от моя страна. И тя горе ще види, че вие сте чиста и светла душа.
Ваш Робърт Уинслоу“.
Ирма бе дълбоко трогната от тези няколко реда, които показваха благородния характер на автора им. Тя взе букета и намери в средата му, забодена в едно цвете, малка блестяща игла за коса. Това беше антика, украсена с блестящи камъни — произведение на изкуството на старите индийски майстори. Ирма я отвори предпазливо и я забоде в гъстата си коса. След това написа едно кратко благодарствено писмо и го прати по Юнона в индийската къща.
Негърката се върна след няколко минути и веднага донесе на господарката си широката мантия, за да я приготви за път. Файтонът чакаше долу, пред вратата.
Голямата концертна зала беше задръстена от посетите ли, когато Ирма се появи на сцената с букет в ръка и изпя една тъжна песен. Гласът й никога не бе звънял така хубаво, както тази вечер. Това потвърдиха и бурните ръкопляскания, които избухнаха след това.
Тя се канеше да благодари за приветствията и очите й се насочиха към ложата, където обикновено седеше мистър Уинслоу. Той беше там, но сам. Братовчед му не го придружаваше.
Робърт Уинслоу трепна, когато видя Ирма с букета в ръце и иглата, която блестеше в косата й. Тя погледна случайно в неговата ложа. По устните му се отразяваше меланхолична усмивка, а очите му гледаха неподвижно тази, която ентусиазираната публика аплодираше.
Ирма беше трогната дълбоко и така напусна сцената. Тя не обърна внимание на множеството, което се трупаше около колата й и я аплодираше. Мислите й летяха към онзи мълчалив мъж, който не бе получил щастието, което му бе отредено, понеже бе изгубил съпругата си, преди да я притежава.
Ирма приличаше на нея. Тази мисъл породи дълбоко състрадание в нейното чувствително сърце. Защо съдбата не бе подарила малко щастие на този добър и благороден човек!