Младият офицер даде някои нареждания на носачите и те отнесоха носилката с приятеля му в посочената стая, където го положиха внимателно на леглото.
— Приближи се, Хенри — прошепна умиращият, след като носачите се отдалечиха.
Офицерът отиде до леглото. Сърцето му се раздираше от мъка, като гледаше пожълтяващото лице на своя умиращ приятел.
— Хенри — каза Едуърд с угасващ глас, — жив ли е още подлецът, който ни нападна?
— Той получи наказанието си — отговори Хенри. — Успях да го раня тежко. Можех да го пронижа, но държа много на шпагата си и не исках да я оскверня с кръвта на един такъв предател. Хвърлих го между вагоните и ако случайно е останал жив при падането, вероятно след това при движението на влака е бил премазан.
— Бъди здрав, Хенри — прошепна му Едуърд. — Благодаря ти за вярното приятелство, което ми е доставяло много радост и ме е крепило в трудните часове. Покровителствай и се грижи за Мейбъл. Бог да те благослови!
Хенри стисна ръката на своя приятел, без да може да каже нито дума, и като събра всичките си сили, за да не го надвие слабостта, се изправи и устоя на вълнението, което го бе обзело.
Едуърд погледна към вратата. Генералът влизаше с дъщеря си. Младата девойка се въздържа да не избухне в плач и коленичи до леглото на Едуърд, а генералът се оттегли с Хенри в един ъгъл. Те наблюдаваха печални тъжното сбогуване между двамата млади влюбени.
— Едуърд, мой Едуърд! — извика Мейбъл.
Офицерът погледна хубавото и мило лице на своята любима, която го гледаше смирено.
— Любезна Мейбъл, аз те напускам, чувствам го. За мен няма вече никакво спасение.
— Ще те последвам и аз, мили мой — прошепна Мейбъл и захлупи лице върху гърдите на своя годеник.
— Помисли за баща си, скъпа моя — промълви Едуърд глухо. — Ти принадлежиш на него и той има нужда от теб. Защо искаш да му отнемеш единствената утеха на старините му!
— Не мога да живея без тебе — изплака Мейбъл. — Не си отивай, Едуърд! Не ме оставяй! Какво ще правя аз на този свят без тебе!
— Бъди вярна и обична дъщеря на баща си, това е единствената ми молба. Зная, че ще я изпълниш. Обещай ми на прощаване, че ще изпълниш най-голямото ми желание.
— Твоето желание ли? Само го кажи, каквото и да е то, и аз ще го изпълня. Мога да ти откажа само едно.
— Какво е то? — попита Едуърд.
— Бих ти отказала дори и в предсмъртния ти час, ако ти би пожелал да се свържа с друг, след като загубя тебе!
Очите на умиращия светнаха. Той притегли страстно към себе си своята любима Мейбъл.
— Кажи ми твоето желание! — молеше се Мейбъл, като целуваше бледите устни на Едуърд.
— Трябва да си отида от този свят, преди да те видя моя съпруга — каза офицерът. — Това е непоносимо за мене. С какво нетърпение броях дните и часовете! А сега остава само един час! Един последен час! Всяка надежда вече е изчезнала. Няма ги красивите сънища. Ние се разделяме! Аз си отивам сам! Сам… И те оставям.
Мейбъл скри лицето си във възглавницата под главата на умиращия. Крехката и снага се прегъваше от риданията й. Старият генерал се приближи до леглото на агонизиращия офицер.
— Ще изпълня с радост последното ти желание, скъпи сине. Давам ти Мейбъл за съпруга в този час, преди да ни напуснеш завинаги.
— Хенри — обърна се той към приятеля на своя зет, — идете веднага при преподобния отец Корнел и го помолете веднага да дойде и да благослови децата ми. За няколко минути ще свършите тази работа. Свещеникът е при убитите войници.
Хенри кимна с глава и веднага излезе от стаята. В същия момент Едуърд с неизказана признателност, отразена в ясните му очи, хвана ръката на генерала и я стисна сърдечно.
Старият войник беше видял много храбри войници, паднали убити в гражданските войни, бе затворил очите на много умрели свои другари, но сега чувстваше, че вълнението го обземаше изцяло, че то щеше да го завладее и победи. Той се оттегли разстроен в другата стая и дълбоко се замисли. Върна се след няколко минути, за да остави свещеника да влезе в стаята, придружен от Хенри.
Когато преподобният отец се отправи към леглото на умиращия, генералът показа на Хенри един венец от кипарисови клонки, изплетен доста умело. Той го държеше внимателно в ръцете си.
— Оплете го моята сестра. Исках в този печален час да не липсва нищо. Мислех да доведа тази нещастна жена вътре, но не можах, защото ме е страх, че няма да издържи и ще припадне.