— Значи ще дойдеш с мене — каза графът приятелски. — Аз вече почти уредих с господаря ти твоето заминаване.
Когато Ернст, упоен от радост, отиде да прибере и стегне багажа си, съпругата на фермера разказа на графа случката с Ирма.
— Ето и бележката, която вашата дъщеря ни остави — каза жената. — Ние я запазихме, защото Ернст ни каза, че ви е писал и че може би ще пожелаете да получите някакъв предмет от вашата изгубена дъщеря.
Граф Фон Хоенщайн взе с трепереща ръка записката. Веднага позна почерка на своята дъщеря. Извърна се настрани, за да скрие вълнението си, и доближи до устните си единствения скъп предмет, който имаше до този момент от своята Ирма.
— Няма никакво съмнение — каза той тихо, като се стараеше да сдържи вълнението си. — Тези редове са писани от моята дъщеря. Благодаря ви още веднъж от сърце и душа, че сте спасили дъщеря ми от гладна смърт.
— Ние само изпълнихме християнския си дълг, господин графе — отвърнаха фермерите сърдечно и стиснаха горещо ръката на госта.
— Как бе облечена Ирма? — запита бащата загрижен.
— Много бедно. Освен това нямаше нито цент у себе си — отбеляза фермерката тъжно. — Мислех да я снабдя на другия ден с всичко, но тя си бе тръгнала още в ранни зори. Съмнявам се, че би приела нещо от мен, защото за всичко, което й давах, трябваше да я моля със сълзи на очи. Едва я склоних да приеме парчето хляб, което й дадох по пътя, макар че беше гладна.
Старият джентълмен чувстваше напора на сълзите в очите си.
— Да, само по това мога да я позная — прошепна той. — Моята Ирма би предпочела да умре от глад, отколкото да се оплаче на някого. Тя е добра и кротка като ангел, но гордостта на нашето родословие не й позволява да проси милостиня.
Като помълча малко, той попита:
— Не ви ли разказа нещо за себе си?
— Много малко. Беше страшно уморена — обясни фермерката. — Можахме само да разберем, че търси своето дете, което било изчезнало преди известно време, и че отивала в Марвил, където според сведенията и се намирало едно изгубено дете.
— Далече ли е оттук този град? — попита благородникът.
— На около трийсет мили.
— Господи, какво ли не е могло да се случи на горката ми Ирма по пътя, лишена от всякакви средства! — въздъхна графът.
— Нашите пътища са сигурни. По тях няма скитници и опасни хора — утеши го фермерът.
— Благодаря на бога! — каза благородникът. — Това за мене е утеха. Имам още един, последен въпрос, ако ми позволите. Тук имам една нейна снимка като момиче. Когато я видяхте, беше ли променена много?
Фермерите огледаха добре фотографията и жената каза:
— Не, не се е променила никак. Аз дори я взех за момиче и се учудих, когато ми каза, че била омъжена от няколко години. Много рядко съм срещала красота като нейната. Влизах крадешком в нейната стая, за да се любувам на лицето й. Тя приличаше на ангел, когато спеше.
Графът сложи ръка на очите си и се приближи до прозореца. Едва сега виждаше ясно колко несправедлив е бил тогава, когато бе изгонил Ирма. Кой знае какви страдания е трябвало да изтърпи тя след това. Колко много нахални погледи са се спирали безсрамно върху лицето й, толкова красиво и привлекателно. В същото това време той бе живял в охолство, а единствената му дъщеря се беше скитала по чужди страни и непознати пътища, докато са я намерили насред пътя, почти примряла от глад. О, това е било твърде много! Той трудно можеше да понесе тази мисъл.
Двамата съпрузи наблюдаваха с искрено съчувствие стария баща, който стоеше изправен до прозореца, изживявайки голяма вътрешна драма. Те чувстваха, че всяко усилие да го утешат в случая би било излишно.
Ернст, готов за път, се появи на прага. Граф Фон Хоенщайн се съвзе и се приближи до фермерката.
— Не мога с нищо да ви се отплатя за това, което сте направили за моята дъщеря, спасявайки я от гибел — каза той. — Бих желал с нещо да изразя своята благодарност към вас. Виждам, че живеете охолно. Отказахте и всякакъв подарък от моя страна. Но ако някога изпаднете в нещастие, моля ви, спомнете си за мен. Не забравяйте, че ще намерите в моя дом в Германия сигурна защита и подкрепа.
Старият джентълмен стисна още веднъж ръцете на тези добри хора. Той дотолкова беше трогнат, че не можеше да говори и само направи знак на Ернст да го последва във файтона, с който го чакаше слугата Йохан.
На следващия ден графът пристигна с двамата си прислужници в Марвил и веднага започна своите издирвания. Но и той получи същия отговор, който бе получил по-рано и Хосе. Съобщиха му, че Ирма заминала с някаква си мис Уилмингтън, без да посочи целта и мястото на пътуването си.