Вероятно между тях беше и една изключително красива млада жена в пепелява рокля, придружавана от негърка. Кондукторът, който бе преместил Ирма и Юнона в последния вагон, беше загинал и не можеше да даде доказателства, че Ирма се е спасила.
Оставаше едно страшно съмнение, което отново тласкаше съдбата на Ирма в неизвестността.
Една ужасна нощ
Ирма въздъхна с облекчение, когато с помощта на Юнона се отдалечи от мястото на страшната катастрофа, за да не чува писъците и стоновете на ранените и умиращите. Около двете жени, докъдето достигаше погледът им, се простираше голямо блато и сега на Юнона предстоеше, използвайки опита си на скитница, да излезе и изведе Ирма от тази опасна местност.
Негърката вървеше напред и търсеше удобна пътека. Тя преведе с голямо внимание своята господарка по няколко острова сред блатото, покрито с трева и тръстика. Беше взела един голям клон и като го размахваше и удряше с него по земята, разчистваше пътя от змии и влечуги, каквито в тази местност имаше в изобилие.
Доста време мина, докато Ирма и Юнона можаха да се установят на едно по-високо и сухо място, под сянката на едно дърво. Тук двете жени се нахраниха. Ирма искаше да стигнат до следващата гара, затова Юнона внимаваше да не изгуби от погледа си трасето на железопътната линия. Но тази гара беше много далече, а вече започваше да се мръква. Ирма с ужас си помисли, че ще бъде принудена да прекара нощта сред тръстиките, заобиколена от змии.
Изведнъж Юнона наддаде радостен вик.
— Мисис, ние излязохме от блатото, тук вече е твърда земя.
— Слава богу! — въздъхна Ирма зарадвана. — Сега ще можем да си починем спокойно.
В това време обаче небето помръкна. Чуваха се гърмежи и всичко показваше, че наближава буря. Понеже трябваше да се подслонят някъде, Юнона започна да строи колиба от пръти, вейки и листак, макар че беше вече тъмно. Като поработи известно време с присъщата си ловкост и сръчност, тя изведнъж вдигна глава и отправи поглед в далечината.
— Там има светлина — извика тя радостно. — Където има светлина, там трябва да има и хора. Да отидем там, мисис.
Тя хвана господарката си за ръка и я поведе по посока на светлината. След като изминаха значително разстояние, двете жени можеха вече добре да различат светлината. След още половин час път се озоваха пред малка къщичка. Посрещна ги кучешки лай.
Къщата се намираше край една гора. По всичко изглеждаше, че бе занемарена. Около нея имаше обор за добитъка. Един малък плет заграждаше жилището.
Юнона изтича бързо до вратата и почука. Кучето залая яростно. След малко отвътре се чуха стъпки. После вратата се отвори и на осветения праг се показаха мъж и жена.
— Нощта ни свари по пътя — каза Ирма със сладкия си глас. — Можем ли да намерим тук подслон за тази нощ?
— Разбира се, мисис — отговори жената, — но нашето жилище е доста скромно. Ще трябва да се задоволите с това, което намерите, понеже не сме се готвили за гости.
— Много съм ви благодарна — отговори Ирма, като влезе с Юнона в стаята. — Почувствах се щастлива, че можах да намеря убежище от наближаващата буря.
Жената отвори една врата и покани гостите да влязат в друга бедно наредена стая. Тя разглеждаше с любопитство красивото лице на Ирма.
— Но откъде идвате и как дойдохте именно тук? — запита пак жената, като приближи няколко стола до масата.
Гостенките седнаха и Ирма разказа на гостоприемните хора за катастрофата с влака и за своите странствания из обширното блато, докато стигне най-после тук.
— Сега разбирам защо днес следобед минаха толкова много локомотиви и вагони — каза мъжът. — Железопътната линия е наблизо и като бях в полето, се изненадах от това голямо движение. Друг път обикновено минават само два влака на ден.
— Колко път имаме още до най-близката станция? — попита Ирма.
— Ако тръгнете рано сутринта утре, ще вървите около три-четири часа — отговори човекът. — За жалост нямам никаква кола, иначе бих ви закарал дотам.
— Аз мога да отида и пеш — отвърна Ирма. — Днес извървях толкова много път, че свикнах да вървя пеш.
— Починете си малко, мисис — каза жената любезно, като я погледна със съчувствие. — Сега ще ви донеса нещо за ядене.
След това тя извика съпруга си и излезе с него навън.
Колонистът се беше установил с жена си тук, край блатото, защото в тази местност земята беше много евтина и даваше добър приход. Те нямаха деца и работеха толкова, колкото бе им необходимо за собствената им прехрана, за да не умрат от глад. Къщичката и полусрутените постройки доказваха, че много рядко човешка ръка похващаше да се погрижи за тях, за да ги предпази от окончателно разрушаване.