Заселникът затвори полека вратата и си отиде, последван от Юнона чак до дъното на пруста, където го чакаше жена му.
— Успя ли, Джим? — попита тя.
— Ето чантата — каза той радостно.
Когато разтвориха чантата, намериха в нея злато и пари. Юнона ги наблюдаваше. Тя бе решила да им отнеме плячката.
— Занеси сега чантата в кухнята, Джим! — каза жената. — Сложи я в гърнето и после ела при мен.
Малко след това Юнона също се промъкна в кухнята, взе чантата и я скри под роклята си. След това отиде да си легне в плевника.
Когато започна да се развиделява, Ирма стана. Тя реши да не казва на Юнона, че са я ограбили, защото се опасяваше, че негърката ще вдигне скандал пред заселника. В джоба и бяха останали още няколко долара, с които щеше да си плати сметката.
В това време влезе Юнона. Тя веднага схвана причината за мълчанието на Ирма относно кражбата, но беше твърде хитра и съобразителна, за да се издаде. Двете тръгнаха из къщата да търсят домакините и доста се учудиха на тишината, която цареше навсякъде, но още по-учудени останаха, когато намериха покъщнината разхвърляна, а заселникът и жена му — с вързани крака и ръце.
— За бога, какво се е случило? — попита Ирма.
— Нападнаха ни разбойници — завайка се жената. — Убили са навярно кучето ни. Съсипани сме!
— И мен ограбиха — каза Ирма печално, — задигнаха ми чантата.
— Вашата чанта ли, мисис? — извика Юнона. — Но защо мисис не ми каза?
— Едва преди малко забелязах, че я няма.
— Ясно — отсече заселникът, — ограбили и нас, и вас.
Юнона се усмихваше скришом, защото историята с връзването й беше ясна и имаше за цел да заблуди Ирма. Негърката задърпа Ирма да си вървят. Когато бяха вече далече, тя разказа на Ирма какво се бе случило и й върна чантата с парите.
Печално известие
Поради нездравословния климат на Южна Каролина граф Фон Хоенщайн трябваше да се откаже за известно време от търсенията на дъщеря си, докато се възстанови напълно.
Роджър беше бдял денем и нощем над стареца и чак когато опасността премина и графът настоя да го остави, полковникът си тръгна. Ернст трябваше да го придружи, понеже Йохан оставаше при господаря си. Така Роджър се раздели с графа и тръгна за Луисбърг, където се надяваше да научи нещо за изчезналата жена.
Ирма наистина бе стояла четири седмици в този град и бе доставила удоволствие на тукашната публика с хубавите си песни. Всички говореха с възхищение за красивата певица, която бе изчезнала като ангел небесен в небето. Тя бе живяла в една частна къща и Роджър не можа да намери нито един ред, писан от нея, но научи, че е била дълго време и в Синсинати. Той веднага замина натам и отседна в същия хотел, в който бе нощувала и Ирма. Хотелиерът му разказа как певицата е била измамена от своя импресарио и даде адреса на къщата в Нюпорт.
Роджър приказва с хазайката на Ирма, която каза, че от певицата е останала само една нотна тетрадка. Когато Роджър видя почерка, у него вече нямаше съмнение, че това е била самата Ирма.
— Кога замина тя оттук? — попита той.
— На двадесет и първи октомври, с вечерния влак за Колумбия.
— За Колумбия ли? Как беше облечена?
— В пепелява рокля.
— Негърката с нея ли отиде?
— Да, с нея. Бързаха много. Чух само, че говореха за някакво момиченце.
— Сега съм напълно сигурен, че е била тя!
Роджър започна издирвания във всички градове и хотели, където Ирма беше отсядала. Така стигна до Атланта. След това, движейки се по следите, оставени от Ирма в хотелите и техните пътнически регистри, стигна до град Огъста, където Ирма трябваше да е прекъснала пътуването си. Тук обаче той узна, че тя е заминала с влака, който претърпял катастрофа. Келнерът, който му каза това, добави: