— Но тази хубава жена с пепелява рокля е тук и сега.
— Какво, тук? — извика Роджър.
— В гробищата, там е погребана.
Роджър беше зашеметен от страшното известие и за момент изгуби равновесие. Когато дойде на себе си, поиска да прочете всички вестници, които бяха описали катастрофата. Постепенно се убеждаваше, че Ирма наистина бе загинала. Сега животът му се виждаше напълно безсмислен. Как щеше да съобщи на стария баща печалната вест!
И. фон Х.
Няколко дена след това граф Фон Хоенщайн плачеше пред общия гроб на жертвите от катастрофата в гробищата на Атланта. Беше съкрушен напълно. Реши да вземе със себе си Йохан и Ернст и да се върне в Европа. Беше се сбогувал с Роджър в Марвил, който започна отново да търси Норт.
Графът пътуваше с влак през Колумбия и мина край злокобното място на катастрофата. В Огъста слезе от влака с намерение да пренощува и да си почине. Йохан остана при господаря си, а Ернст тръгна на разходка из града, видя една кръчма и реши да влезе и да пийне нещо.
Кръчмата беше почти празна. Кръчмарката стоеше облегната на тезгяха и се прозяваше. Имаше само един клиент, ако се съдеше по външността му — земевладелец. Беше умислен. Пред него лежеше лист хартия и той се канеше да пише.
В това време кръчмарката донесе на Ернст поръчаното питие, но докато той утоляваше бързо жаждата си, земевладелецът скочи изведнъж и хвърли ядосано перото на масата.
— Дявол да я вземе тази работа! Не мога да свърша писането и след хиляда години!
Ернст изгледа с любопитство непознатия и се усмихна, като видя петното върху хартията.
— Да, да, имате право да се смеете — извика земевладелецът. — Такъв като мене чудесно владее пушката и търнокопа, но щом стане нужда да вземе перото в ръка, е съвсем безсилен.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Ернст. — Аз съм свикнал малко с писането и мога да пиша! Само да не е нещо съдебно!
— Ах, ще ми направите голяма услуга — каза земевладелецът развеселен. — Няма да гледам дали са два-три реда повече или по-малко. Пък и не е толкова страшно. Думата ми е само за едно известие във вестника.
— Само толкова ли? — каза Ернст. — Тогава дайте листа и перото. Всичко ще се уреди.
— Елате при мене — предложи земевладелецът и се обърна към кръчмарката: — Жена, дайте на този джентълмен още една чаша. Така! Седнете сега и пишете!
— И какво да пиша? — попита Ернст. — Някакви работници ли ви трябват или нещо друго?
— Не — отвърна земевладелецът, — аз намерих нещо!
— Намерихте нещо ли? — попита Ернст. — Навярно някоя голяма сума?
— Да пази бог! Не. Това нещо е живо — едно дете.
— И никой ли не се е явил да го потърси?
— Да видите, ваша милост — каза земевладелецът, вече добре разположен, — каква история е това с детето! Имаме го вече от половин година, без да сме уведомили някого за него. Не сме го направили, защото живеем в гората и идваме в града веднъж на три-четири месеца. Освен това жена ми много обича детето, понеже ние нямаме свои деца и искаме да го задържим при нас.
Като каза това, земевладелецът потъна в мисли и загледа печално пред себе си. Ернст не обърна голямо внимание на това съобщение. Той знаеше, че Ирма беше загубила детето си, но беше чул за това само мимоходом, така че скоро забрави за него. Още повече че не знаеше къде точно Ирма бе загубила своята дъщеря и дали пък не го беше намерила междувременно. Освен това градът Огъста беше много далеч от Марвил и Ернст нямаше никакво подозрение, че това намерено дете може да е на Ирма.
— И как сте намерили това дете? — попита той земевладелеца, който не беше никой друг, освен Милтън, който бе избавил Лидия.
— Наистина, едва ли ще можете да ми повярвате — каза той. — Представете си, връщаме се ние със съпругата ми у дома от Огъста. Беше се мръкнало и чакахме да изгрее месецът, за да пътуваме по светло. Седяхме край огъня, който бяхме наклали, и изведнъж чухме писък. Гледам — един голям вълк тича към огъня. В същия миг вземам пушката и право във вълка — бум! Звярът се търколи мъртъв! Не бях доволен само от това, защото бях чул и някакъв писък. Взех една запалена главня и отидох към мястото, откъдето се бе чул той. И представете си каква бе изненадата ми! Намирам едно момиченце, хубаво като ангелче, което вълкът се е канел да разкъса.
— Удивително! — възкликна Ернст. — Имаше ли наоколо някакви селища?