— Тъкмо това е интересното! Там не можеш да намериш жива душа на разстояние от десетина мили. Иначе и да има хора, то те ще са бедни, а ясно беше, че момиченцето бе от богато семейство.
— Както и да е, вие трябваше да съобщите за намирането му — забеляза Ернст, не одобрявайки постъпката на земевладелеца. — Помислете си само какви страдания е изпитвала и изпитва майката на детето, откакто го е загубила.
— Да. Вярно е! Моята жена е виновна — каза земевладелецът, като се извиняваше. — Искаше да задържи детето на всяка цена. Обича го като свое. Това дете промени изцяло живота ни. То ме накара да не напускам няколко месеца гората. Живеехме съвсем уединено и когато последния път ходихме в Огъста, жена ми пак ме помоли да отложа даването на обявлението. Но от известно време насам тя сънува лоши сънища. Присънвала й се майката на детето, която си го искала и се заканвала! Сега тя самата не ме оставя на мира и ме принуди да оставя всичката си работа и да дойда в града, за да пусна една обява във вестника и да се намерят родителите на момиченцето.
— Щом е така, кажете ми как се казва то и на каква възраст е. Аз ще напиша обявата.
— Момиченцето знае само собственото си име — Лидия, и почти не говори английски. Моята жена смята, че неговите родители сигурно са германци. На около четири-пет години е.
— Така ли? — извика Ернст и се вслуша по-внимателно. — Не сте ли намерили някакъв знак у детето, по който да се познава произходът му, някой белег по облеклото му?
— На дрехите му нямаше никакъв знак, но то носеше на шията си малко кръстче, украсено с брилянти, а на тях има издълбани няколко букви.
— Кои са буквите?
— „И. фон Х.“
— „И. фон Х“! Боже господи! — възкликна Ернст. — Възможно ли е! Това означава Ирма фон Хоенщайн.
— Какво, познавате ли родителите му? — попита земевладелецът смаян.
— Слушайте, приятелю — извика Ернст бързо, — елате с мен. Има един господин в Огъста, който ще ви каже веднага дали детето е негово или не. Бързо, ще вземем файтон!
Земевладелецът се подчини, като клатеше глава. Когато отидоха при графа, Ернст разказа на стария благородник всичко, което бе чул.
— Да, вярно е, аз подарих някога на моята дъщеря тази скъпоценност, която описвате — каза графът.
На другия ден той и Милтън заминаха с файтон за самотната къща в гората, за да вземат детето.
Дядо и внучка
Към обяд пристигнаха във фермата. Жената очакваше своя съпруг и се изненада, като видя файтона.
— Ето, жена, дядото на нашата Лидия! — каза й Милтън. — Майката на детето загинала преди няколко дни при катастрофата.
— За бога, не казвайте това на момиченцето! — извика жената. Тя отведе графа в стаята си и отиде да повика Лидия. Когато тя дойде, погледна учудено стария граф.
— Ирма, това е цяла Ирма! — извика той и прегърна детето. — Лидия, Лидия, аз съм твоят дядо, ти си ме виждала вече веднъж.
В слабата детска памет се събуждаше някакъв далечен смътен спомен. Момиченцето си припомни как бе протегнала тогава ръчички към стария си дядо. Сега детето разбра, че принадлежеше повече на този стар господин, и се притисна в него.
— Ето кръстчето — каза жената, — тази скъпоценност намерих на врата на Лидия.
Графът бе трогнат и каза развълнувано:
— Ще ви възнаградя много добре за грижите, които сте положили за моята внучка.
Раздялата на семейство Милтън с Лидия беше тежка, но те се утешаваха с обещаното от графа възнаграждение, което възлизаше на десет хиляди долара.
На следващата сутрин граф Фон Хоенщайн, Лидия, Ернст и Йохан заминаха. Старият благородник се възроди. Той постоянно милваше Лидия.
Когато минаха край Колумбия, графът не можеше да предположи, че неговата дъщеря, която той считаше за загинала, се намираше само на няколко минути път от него. След два дена той беше вече в Ню Йорк. Искаше да пише на Роджър, но тъй като не знаеше адреса му, не можа да му съобщи за намирането на Лидия.
Дядото и внучката заминаха за Германия и спряха пред стария замък на Хоенщайн, когато беше вече снежна зима. Всички виждаха в Лидия преродената Ирма — толкова дъщерята приличаше на майка си.
По това време Ирма се бе установила като компаньонка у една благородна дама, Илайза Клариндън, сгодена за Едгар Поуел. Беше взела и негърката със себе си в Карлстоун.
Ирма обаче не забравяше за Лидия. Търсенето на детето й тежеше и я задължаваше.