Ресторантьорът изпълни веднага желанието на Едгар.
— Виждате ли, мистър Поуел, че съм имал право с моето пророчество! — извика старият Жак. — Още сутринта предусетих, че ще се случи нещо във въздуха. Подуших промяна в атмосферата. Мога само да ви поздравя, че толкова леко се отървахте от бедата.
Едгар слушаше само с едното си ухо думите на стареца. Очите му бяха втренчени в Ирма, която отиваше с ресторантьора към къщата на брега. Най-после всички стигнаха и влязоха в стаята, за да се скрият от дъжда.
Едгар се сбогува с юначните моряци, помогнали с всички сили за спасението на дамите и него самия.
— Но сега, мистър Поуел, гледайте да се преоблечете със сухи дрехи — каза офицерът, който беше развеждал няколко часа преди това Едгар и двете дами из крепостта.
— Няма нищо — отговори Едгар, макар че беше мокър като мишка от горе до долу. — Повече се тревожа да не би тази случка да има някакво лошо последствие за моята годеница и мис Норт.
— Надявам се, че няма да има — каза офицерът. — Наистина годеницата ви е слабичка и крехка, но едно малко измокряне няма да навреди на толкова млад организъм. Що се отнася до другата дама, не съм забелязал нищо у нея, което да ви безпокои. Тя стъпва гордо като принцеса в мократа си мантия. Прилича на богиня. Я ми кажете, мистър Поуел, от каква народност е тази жена? Толкова е красива, че разпръсква сияния!
— Тя е германка — отговори Едгар накратко. — Не я познавам по-отблизо.
Офицерът стисна още веднъж ръката на Едгар и се прибра в крепостта. Младият инспектор погледна вяло човека, който влезе в стаята на ресторантьора и му донесе сухи дрехи за преобличане. После отиде замислен до прозореца и се загледа в бушуващите вълни, които нападаха с бясна сила от всички страни малкото островче, като че ли бяха ядосани, задето жертвите им се бяха изплъзнали.
Едгар сложи ръка на челото си и изпъшка. Мислите му постоянно се връщаха към онзи момент, когато бе държал Ирма в обятията си и бе гледал отблизо нейното бледо лице, облегнато на рамото му. Защо не мислеше с такава нежност и за Илайза? Не беше ли тя негова годеница? Странно бе това отклонение в мислите му. Те не преставаха да го връщат към образа на чудно красивата чужда жена.
Между това бурята утихна все така бързо, както се бе разразила. Слънцето изгря между разпръсналите се облаци и след час по ясното синьо небе нямаше и следа от развилнелия се за кратко време ураган.
Едгар влезе в ресторанта, за да изчака дамите, които още бяха в стаята на съпругата на ресторантьора. Най-после вратата се отвори и Илайза дойде при Едгар, за да благодари на своя любим за неговата пожертвователност.
— Ах, Едгар, все още изпадам в ужас при мисълта за грозната опасност, която ни заплашваше — каза тя, като прегърна своя годеник. — Колко ли се е уплашил горкият ми баща!
Едгар погледна през рамото на Илайза към Ирма, която беше влязла спокойно след девойката и идваше да изкаже признателността си към своя спасител. Младият мистър Поуел стисна смирено ръката на Ирма, но очите му се взряха с такова въодушевление и жар в лицето на красивата Ирма, че тя се смути и като се обърна, се оттегли към прозореца.
Слънцето осветяваше неспокойните води на залива, а в далечината се виждаха очертанията на някакъв параход, който се насочваше към острова.
— Слава богу, че сте тук! — извика радостно неговият собственик, когато стъпи на брега. — Много се разтревожих, защото си мислех, че бурята ви е заварила в морето. Но какво е станало, Илайза? Защо си в друга рокля?
— Не се безпокойте! — отговори вместо нея Едгар. — Всичко свърши благополучно. Само се измокрихме до кости и затова трябваше да се преоблечем.
Но старецът се успокои едва след като прегърна дъщеря си Илайза и се убеди след многобройните въпроси, че от преживяното премеждие не са останали никакви лоши следи. Той изслуша с притеснение разказа за опасното закотвяне и напускането на лодката, преди тя да потъне. След това хвана ръката на Едгар и я стисна силно, отправяйки към младия човек признателен поглед.
— Никога няма да забравя това, Едгар — каза той тържествено. — Илайза е единственото живо същество, което имам още на този свят, което обичам и което ме обича. Не бих могъл да преживея нейната загуба.
Мистър Клариндън настоя всички незабавно да се върнат у дома. Те се качиха на кораба, който ги отведе през широкия залив към града. Мистър Клариндън отведе дамите в кабината и седна до дъщеря си, като я помоли да му разкаже още веднъж всичко, което се бе случило.