Едгар беше останал на палубата и гледаше замислен димната тръба на парахода, от която излизаха гъсти кълба пушек, размесен с искри, които вятърът отвяваше и разнасяше из въздуха. След това се разходи с бавни, лениви крачки по палубата, като си даваше вид, че иска да прогони от главата си някакъв натрапчив образ, който постоянно се изпречваше пред очите му и го вплиташе в странна мрежа от чувства и възприятия.
— Ирма — промълви той на себе си като насън. — Ирма, красавице божествена!
След това се сепна, уплашен от собствения си глас. Спомни си, че е сгоден за Илайза, която го обичаше от цялата си душа.
— Да изгоним мислите си по тази жена! — му извика като че ли в кухината на неговия череп някакъв вътрешен глас.
Въпреки това образът на красавицата остана на предишното си място. Той вече не бе в състояние да отхвърли копнежите си по него. Чертите на милото създание се бяха запечатили завинаги в съзнанието му по време на корабокрушението и постоянно изплуваха пред очите му. Той с огорчение съзнаваше, че ще бъде победен от едно ново увлечение и нова страст. Стресна се, като че ли се събуди от тежък сън, за да бъде наново атакуван от парливи мисли и честолюбиви съображения. Някаква невидима сила го тласкаше към красивата жена, но го измъчваше обстоятелството, че по време на премеждието Ирма му бе направила много сериозна забележка да се занимае с Илайза, неговата годеница, с която той бе така тържествено свързан. Не беше ли това знак, че Ирма оставаше недостъпна за него? При все това той мислеше постоянно за тази очарователна жена. Спомни си мъките, които изпита при нейното спасяване. Едно малко закъснение, едно прибързване на вълната, която потопи лодката — и Ирма сега не би съществувала и отдавна би била на морското дъно.
Той въздъхна, като си помисли за този опасен момент, и усети неизразима радост, че тя е спасена, че живее, че той може да я вижда, да я слуша и да й се любува.
Сега вече беше наясно със своето душевно състояние!
Той обичаше истински за пръв път, но безнадеждно!
Да, точно така — безнадеждно, защото бе обвързан с едно същество, което му имаше пълно доверие и щеше да му се отдаде изцяло — на него, който вече обичаше друга. Как би могъл да се избави от тази мрежа? Не виждаше никакво средство, никакъв начин. Бе принуден да държи на честната си дума и да се счита завинаги свързан с една жена, която не обичаше, а да бъде далеч от друга, на която не можеше никога да изкаже тайните на сърцето си. Сега виждаше ясно, че изпитваше към Илайза чувства, каквито може да изпитва брат към сестра си, но не и други. Срещу това стоеше другата жена, която обичаше, както мъж обича жена, но с обич, която той не можеше да изрази и която бе забранена за него.
Най-после той се окопити и реши никога да не издава тайната на сърцето си. Ирма не трябваше да узнае, че той я обича. Щеше само да я гледа отдалече и да й говори приятелски, като се надяваше това да е достатъчно, за да успокоява вълнението на неговото трепетно сърце.
Едгар бе в разцвета на своята младост. Той имаше твърдост и кураж и бе сдържан човек. Но сега за пръв път се чувстваше слаб и размекнат. Та кой би могъл да устои на чара и красотата на Ирма?
Едно остро изсвирване на парахода го изтръгна от мъчителните му мисли. Бяха стигнали кея. До стълбата стоеше екипажът на мистър Клариндън.
Едгар се затича по моста и заведе двете жени и мистър Клариндън до файтона.
— Няма ли да дойдете с нас, млади човече? — попита мистър Клариндън.
— Не, Илайза и мис Норт сигурно са много уморени и ще имат нужда от почивка — отговори Едгар и подаде ръка на всички за сбогуване.
— Но вярвам, че утре ще дойдеш непременно за обяд? — попита мило Илайза.
— Със сигурност, скъпа моя, ще дойда точно навреме.
Файтонът на мистър Клариндън потегли, а Едгар се качи на своя, който го чакаше на кея. Старият мистър Поуел се зачуди много от мълчаливостта на сина си. Той знаеше, че Едгар бе заминал с яхта по море, и като го видя, го смъмри за безразсъдството му. Старият баща обичаше сина си със същата любов, с каквато приятелят му Клариндън обичаше своята дъщеря Илайза. Той помисли, че Едгар е настинал и това е причината за неразположението му. Затова го принуди да отиде веднага да си легне.
— Имаш треска — каза мистър Поуел. — Познава се по очите ти. Вярвам, че ще бъде добре, ако повикам лекаря.