Ирма се поклони учтиво и се отдалечи. Последните и думи паднаха като тежък камък върху Едгар Поуел. Обзе го мъка и той прошепна болезнено:
— Ирма, ти беше за мен един хубав сън. Сега и той свърши!
Без родина
Ирма се върна бързо в къщата, понеже се боеше да не би Едгар да я последва, отиде в стаята си и като се отпусна на един стол, заплака горчиво. Тя се беше надявала да намери тук една нова родина, но тази нейна надежда се оказа напразна. Нещастието я преследваше навсякъде. Като че ли съдбата й беше отредила никъде да не намери покой и почивка. Щом и мистър Поуел, един почтен и сдържан младеж, се беше запалил от нещастна любов по нея — той, който бе длъжен да бъде любещ съпруг на една толкова хубава жена, тя вече не вярваше в никого и започваше да се бои, че всеки мъж можеше да се влюби в нея и да я безпокои. Може би някакво тежко проклятие, изречено някога от зла орисница, я преследваше и не й даваше мира! Някаква вихрушка я догонваше постоянно и я оплиташе в тежките си мрежи.
Това бе проклятието на хубостта! Красотата, вложена някога в нея при раждането й с такава щедра ръка от природата, сега се бе превърнала в тежест. Тя й навличаше такива неприятности, така усложняваше отношенията й с хората, че я правеше нещастна, без да може да се спаси. Сега чак тя разбра защо хубостта трябва винаги да бъде свързана с богатство. Блясъкът на златото беше преграда пред неканените гости, които не криеха желанията си и смело протягаха ръка към рядко красивата, но бедна скитница.
Тя си спомни сега много случки от живота си в родителския замък, когато общественият ранг и богатството я бяха покровителствали. А сега от това не беше останало нищо, освен една бедна, никому непозната жена, която страдаше само затова, че се беше родила.
Ирма най-после стана, тръсна глава, за да изгони тежките мисли, и се отправи към салона, понеже Илайза се бе върнала с баща си. Беше решила да остане, като вярваше, че Едгар ще удържи думата си и няма да я задиря повече.
Илайза бързо дойде при нея. Беше разбрала, че годеникът й е дошъл преди няколко часа.
— Къде е Едгар? — попита тя жизнерадостно и доверчиво. — Аз го очаквах едва довечера. Ти поговори ли му, мила Норт?
— Видях мистър Поуел в градината. Вярвам, че още е там.
Младото момиче бързо слезе по стълбата, която водеше към градината, и обиколи тичешком всички алеи, но не намери никого. След малко дойде един слуга и й каза, че Едгар си е заминал, преди да дойде тя. Илайза наведе печално глава.
„Сигурно се е разсърдил, когато не ме е намерил тук — помисли си тя с тъга. — А аз толкова очаквах да го видя тази вечер!“
— Аз съм сигурна, че вашият годеник ще дойде довечера — утеши я Ирма, като се събраха отново заедно. — Вероятно е помислил, че ще се върнете чак вечерта, и не е искал да стои тук напразно.
Но часовете минаваха бързо, започна да се мръква, а Едгар все го нямаше, въпреки че Илайза тичаше почти всяка минута на прозореца, за да види дали не идва. Ирма напразно се опитваше да я развесели.
Изведнъж на прага на полуотворената врата към салона се показа Юнона и тайно направи знак на Ирма да отиде при нея.
— Ето, мисис, писмо за теб. Сега го получих — пошепна негърката и подаде на господарката си едно малко пликче.
Ирма усети, че кръвта замръзва в жилите й. Мистър Поуел щеше да бъде съвършен подлец, ако още настояваше на своите задиряния. Тя отиде бързо в стаята си, отвори плика и прочете писмото, което на места бе нечетливо, измачкано и влажно. Сигурно Едгар го бе целувал, преди да го изпрати!
Той пишеше:
„Обична и незабравима Ирма! Простете ми, но по друг начин не мога да се обърна към вас. Като не намерих отговор на любовта си от наша страна, искам поне да изкажа болката си.
Не бих могъл да погледна в бистрите и ясни детски очи на Илайза и избягнах да я срещна, за да мога да остана сам с моята мъка и да се самоизтезавам.
Вечно ще се връща в спомените ми минутата, когато в лодката, наполовина разбита, ви държах в обятията си, безкрайно красива и добра, облегнала доверчиво на рамото ми хубавата си глава. Аз ще живея винаги с това видение до последния час на моя живот.
Вие искате да ви забравя, но това е невъзможно. Не се забравят тежките удари на съдбата!