— Търся своето изгубено дете — каза майката. — Чух, че тук се намирало едно момиченце.
— Не. Не е при мен! Моят предшественик действително имаше едно момиченце, което бил намерил в гората.
— Този чифликчия Милтън не е ли вече тук? — попита Ирма изплашена.
— Преди няколко дена замина да търси щастието си на юг. Но момиченцето не е вече при него!
— Не е ли при него? Къде е тогава? — попита запъхтяна Ирма, която вече беше решила да тръгне след Милтън.
— Взе го някакъв чужденец, който твърдеше, че детето било негово, и възнагради богато Милтън.
Ирма въздъхна с облекчение. Значи детето не е било Лидия, щом са го разпознали родителите му и са си го взели.
— А вие познавахте ли Милтън? — продължи да пита тя. — Бяхте ли виждали детето?
— Да — отвърна веднага новият заселник. — Много пъти съм държал малката на ръце. Тя изговаряше само няколко английски думи и не знаеше друго, освен че се казва Лидия. Постоянно питаше за майка си.
Човекът се уплаши, като видя, че при последните думи Ирма залитна, и едва успя да я задържи. Юнона също притича и пое господарката си от ръцете на мъжа. Сълзите й се стичаха по черните бузи.
— Мисис! Мисис! — викаше тя, задавена от вълнение. — О, боже!
Ирма отвори очи и като се опомни, извика:
— Това е било моето дете, моята скъпа Лидия! Можете ли да ми опишете човека, който го е взел?
— Не, защото не съм го виждал — отговори младият мъж искрено. — Милтън беше упоен от радост от многото пари, които беше получил, а пък жена му плачеше, че й взели детето — тя го обичаше твърде много. А откриването и разпознаването на детето от родителите му се дължеше на едно украшение.
— Какво? — попита Ирма, която едва сдържаше дъха си.
— Не беше ли кръстче с брилянти?
— Не го видях добре, но мисля, че беше нещо подобно. На обратната му страна имаше издълбани някакви букви.
— Лидия е била — въздъхна Ирма. — Благодаря на бога, че е жива! Но кои е могъл да я вземе?
Въпреки тази неизвестност Ирма се чувстваше щастлива, защото Лидия не бе загинала тогава в гората.
— Милтън ми съобщи името на човека — каза заселникът, като се мъчеше да си го спомни. — То завършваше на „хайм“ или „хайн“, или…
— Норхайм? — прекъсна го Ирма едва дишаща, уверена напълно, че Норт си е послужил с промененото си име, както бе правил и друг път.
— Да, да, мисля, че беше нещо такова. Немско име беше.
— Да, този негодник е взел детето — прошепна Ирма отчаяно. — Но аз ще го намеря и с божията помощ ще изтръгна Лидия от ръцете му.
Сигурна, че детето се намираше в ръцете на Норт, Ирма си помисли, че засега Лидия не бе заплашена от никаква опасност, понеже Норт тепърва щеше да си послужи с нея, за да привлече бившата си съпруга.
— И колко време е стояло детето тук? — след кратко мълчание попита Ирма.
— Повече от половин година. Това го зная със сигурност, понеже бях най-близкият съсед на Милтън и по-късно купих неговата ферма. Напоследък отсъствах дълго време по работа, иначе бих могъл да ви дам подробни сведения.
— А не знаете ли накъде е заминал непознатият с детето?
— Мисля, че към западните щати. Той не бил сам, придружавали го други двама, както ми каза Милтън.
„Помощниците на Артур!“ — помисли си Ирма и трепна при мисълта, че Лидия трябваше да следва престъпника в нечестния му живот. Тя се надяваше, че скоро ще получи покана за среща от Норт, понеже предполагаше, че Хосе я бе проследил и дори го бяха виждали в Карлстоун. Въпреки че й беше лесно да го направи, Ирма не беше в състояние да заяви на полицията къде се крие Норт. Като не можа да научи нищо повече от заселника, тя се върна с Юнона в Огъста, убедена, че Норт е някъде наблизо. Един тежък товар бе паднал от гърба й. Тя знаеше, че Лидия е жива, а това за нея бе много.
Привечер стигнаха в Огъста и Ирма се отправи бързо към дома си, очаквайки да получи някакво известие от Норт. Като стигна там, видя хазайката си, която я чакаше с нетърпение.
— Ах, добре че пристигнахте, мисис — каза жената. — Един господин пита няколко пъти за вас и сега ви чака горе. Качете се веднага.
— Един господин ли?
„Да не би да е дошъл самият Артур?“ — помисли си тя.
— Да, един стар господин — потвърди хазайката. — Не ми каза името си и защо е дошъл. Иска да говори лично с вас.