Нещастният младеж бе изкачил стълбите и бе влязъл в малкия салон, където бе прекарал толкова щастливи часове. Той погледна с размътен поглед по всички ъгли и кътчета на великолепния салон. Там, в мекото канапе, бе виждал много пъти лениво изтегната красивата жена. Там той бе седял до нея и бе й шепнал нежни любовни думи, на тази измамница.
Долу на пода той забеляза красива кърпа. Когато я вдигна, го лъхна онзи упоителен парфюм, който Мерседес харесваше най-много. Сега вече в гърдите му избухнаха болките и мъките на измамената любов. Той усещаше, че презира онази жена до дъното на сърцето си, но любовта му към красивата Мерседес беше толкова пламенна, че мисълта за нея го пронизваше като хиляди остри ножове. За момент си помисли дали не трябваше да изостави всичко и да тръгне да преследва бегълците, но скоро изостави тази идея, понеже чувстваше, че не бе в състояние да живее повече. Сега имаше една-единствена цел: да сложи бързо край на угризенията си.
Уилям се разхождаше бавно напред-назад. Главата му гореше в огъня на силна треска и цялото му тяло трепереше.
Отиде до прозореца. Тук, на това място, беше стоял много често с годеницата си и бе и шепнал любовни признания, чертаейки планове за бъдещето с пламенен поглед, вперен в красивото лице на обаятелната жена. В същия този спокоен ъгъл възхитителната Мерседес го беше прегръщала с топлите си и меки като кадифе ръце и бе отговаряла с гореща страст на пламенните му целувки.
Той изстена в отчаянието си. Въображението му извика пред очите му образа на починалата му майка, но той скоро го забрави. Мислеше само за любимата си жена, която беше съкрушила сърцето му по един толкова коварен начин. Пред него изникваха картините на онези хубави вечери, когато бе седял до Мерседес и бе се люлял в златните люлки на светли мечти. Всичко това обаче бе отминало и сега пред него се отваряше черна пропаст, през която трябва да премине всеки смъртен.
Полицейските агенти не знаеха, че нещастният мистър Тейлър се намираше на горния етаж. Те чакаха анкетната комисия, която трябваше да пристигне всяка минута. Междувременно влезе в стаята един възрастен господин. Това беше мистър Глоувър. Идваше да се представи според обещанието, което бе дал на Уилям. Беше разбрал от един стар слуга за бягството на престъпниците и същевременно бе узнал, че мистър Уилям беше тук, във вилата, напусната от обитателите й.
— Бих желал да говоря с мистър Тейлър — каза той решително на един от комисарите.
— Мистър Тейлър ли? — отвърна полицаят и неволно трепна. — Той си отиде по-рано. Изпразнихме вилата, понеже всеки момент ще дойде анкетната комисия, за да състави протокол за случая.
— Тогава ме извинете! — отговори мистър Глоувър и се отправи към вратата.
В същата минута откъм горния етаж се разнесе гръм.
— Какво ли ще е това? — извика комисарят, като скочи. — Това бе изстрел от огнестрелно оръжие.
Мистър Глоувър се затича преди агентите, като предчувстваше какво се бе случило. Като стигна горе, бързо отвори вратата на салона.
— За бога, мистър Тейлър! — извика той уплашен. — Мистър Тейлър, можете ли да ме чуете?
Представителите на полицията влязоха в салона и видяха с ужас мистър Глоувър да коленичи пред Уилям, като предпазливо повдигаше главата му нагоре. Нещастният младеж се бе застрелял. Една страшна рана зееше в гърдите му и от нея бликаше кръв. Край него се търкаляше револверът, от чиято цев още излизаше тънка струйка дим.
— Мистър Тейлър, мистър Тейлър! — викаше разтревожено мистър Глоувър. — Не помислихте ли какви страдания ще донесете на майка си?
— Тя умря! — прошепна издъхващият. — И ми прости! Аз… не можех повече… да живея… Вие сте имали право… онази нещастница беше една пропаднала жена… не можех повече да живея… аз обичах твърде много тази проклетница!
— Извикайте бързо лекар! — каза мистър Глоувър. — Може би има още надежда да се спаси нещастникът.
Един от комисарите излезе бързо.
— Не се трудете напразно! — промълви умиращият. — Аз се прицелих добре… след минута ще свърша с живота си… тогава най-после ще намеря покой, слава богу. Тогава мъките ми ще свършат завинаги, завинаги…
— Ще отмъстя на онзи мръсник! — извика мистър Глоувър с тържествен глас. — Няма да се успокоя и няма да се примиря, докато не го предам в ръцете на правосъдието. Заклевам ти се в това!
— Скоро, скоро ще отида при милата си майка — промълви Уилям с изгаснал глас. — Имам едно последно желание. Оставете ме да почивам до нея, изкопайте моя гроб до нейния! Ах, ето я! Идвам, идвам, майко, идвам!