— Желаете да ми кажете нещо ли? Казвам се Ирма Норт.
— Да — отговори непознатата, като се приближи с бързи крачки.
И преди Ирма да се бе съвзела от учудването си, тя вдигна воала и се хвърли в краката й.
— Простете ми! — простена жената със задавен от сълзи глас. — Простете ми!
— Боже, добре ли виждам? — извика Ирма. — Ако не се лъжа, вие сте…
— Мери Гулд, една окаяница, която стори неизкупим грях спрямо вас — въздъхна гостенката.
Ирма не беше в състояние да каже нито дума от изненада.
— Простете ми! — продължаваше да се моли Мери. — Аз станах жертва на ужасна измама. Заслужавам да ме мразите и презирате!
При тези думи Ирма, която досега бе мълчала, дойде на себе си.
— Станете, мисис Гулд — прошепна тя кротко. — Никога не съм имала желание да си отмъщавам, най-малко сега. Прощавам ви всичко.
— Вие сте ангел — каза Мери. — Но не бихте ми простили тъй великодушно, ако знаехте колко съм виновна пред вас!
— Повтарям ви, че ви прощавам всичко — каза отново Ирма, вдигна гостенката си на крака и я отведе до канапето.
— Трябваше да ме оставите да стоя на колене пред вас. А сега ви моля да изслушате моята изповед. Не ми отказвайте!
Мери избърса сълзите си и започна:
— Спомняте ли си още деня, когато застанахте между мен и Артур Норт? Вие ме предупредихте тогава, че сте негова законна съпруга, но аз, заслепена от красотата на този мъж, не ви повярвах. И вие заплатихте тази моя грешка със затварянето ви в лудницата. Веднага след това изчезна и Норт. Ужасно подозрение се породи в душата ми. Но и тогава бях на грешен път. Разбрах, че Норт бе убил баща ми, но ви смятах за негова съучастница. Душата ми се изпълни с жажда за мъст и аз се заклех на гроба на баща си да ви преследвам вечно и двамата.
— Това е напълно естествено за състоянието, в което сте се намирали — каза Ирма кротко и състрадателно.
Мери я погледна признателно и продължи:
— Една вечер, когато излизах от дома си, към мен се приближи някакъв човек. Стори ми се, че сънувам, защото това бе Артур Норт.
— Нима той дойде да ви търси? — извика Ирма изненадана.
— Да. Когато се опомних, видях, че се намирам в стаята си, а престъпникът стоеше пред мен. Исках да го предам на правосъдието, но той започна да се оправдава и аз, нещастната, го изслушах и което е още по-лошо… му повярвах! Не ме питайте за лъжите, които той ми разказа — продължи Мери след кратко мълчание. — Както и да е, той успя да ме убеди, че е невинен за убийството на баща ми. Изпитвам ужасен срам, като си помисля, че съм се любила с този човек. Не, аз ще премълча много неща. Достатъчно е само да ви кажа, че го скрих във вилата си.
Сърцето на Ирма преля от състрадание към тази жена, която не беше страдала малко, и тя неволно я прегърна.
— Нима заслужавам нещо друго, освен презрение? — каза Мери, изненадана от добрината на Ирма.
— Вие сте повече за съжаление, отколкото аз — каза Ирма, без да освободи Мери от прегръдката си. — Моето нещастие се губи пред вашето.
— Но аз още не съм свършила. Артур Норт ми каза, че вие никога не сте били негова жена. Уви, аз не съм в състояние да повторя всичките му лъжи… Това продължи до деня, в който разбрах, че Норт не бе дошъл с друго намерение, освен да ме ограби. Тогава очите ми се отвориха, но вече бях съобщила на Маршъл Бърнард гнусните лъжи, които бях отправила към вас, и го бях накарала да ви арестува. За всичките нещастия, които ви сполетяха в последно време, съм виновна само аз. Можете ли да ми простите?
— Да — отговори веднага Ирма. — Прощавам ви, защото моите страдания са нищо пред душевните мъки, които сте изживели.
— И няма ли да ме презирате мен, опозорената, незаконно венчаната, която няма право да погледне никого в очите? Не, това вече е твърде много! Как е възможно да съществува такова благородство?!
— Мери! — прошепна Ирма със задавен глас.
— Ирма! Скъпа ми Ирма! — извика горката жена, упоена от щастие.
Двете жени се прегърнаха.
— Ще ти бъда вярна приятелка — прошепна Ирма.
— А аз ще бъда готова всеки миг да пожертвам живота си за теб. Ще ти бъда вярна както в щастието, така и в нещастието.
Измина доста време, докато чувствата на двете жени се уталожиха.
— Кажи ми сега — попита Мери, — защо се настани тогава у дома като компаньонка?
— И аз не мога да си обясня напълно защо — отговори Ирма с поглед, устремен в далечината. — Сякаш една невидима и тайнствена сила ме караше да направя тази стъпка. Да, да, мога да кажа, че една демонска сила ме тласкаше към съпруга ми.