— А защо ми казваш всичко това едва сега? — извика Лонг. — Ако вече си остаряла и не можеш да бъдеш достатъчно енергична, можеш да се махнеш оттук! Мисля, че се разбрахме, мисис Бърк!
След тези думи той отвори шумно вратите и извика:
— Да дойде Том!
След малко един негър с атлетическо телосложение пристъпи прага на стаята.
— Приближи се! — изрева Лонг на влезлия, който се спря като закован на мястото си. — Доложиха ми, че не си послушен. Сега ще ти покажа как се наказва непослушанието! На! На! На!
И при всяка дума камшикът се обвиваше около раменете на негъра. Том се гърчеше от болка, но от устата му не се изтръгна нито дума.
— За днес ти стига, момчето ми. Но ако чуя още веднъж, че не се подчиняваш, ще заповядам да те бичуват до смърт. Марш навън!
Когато се намери в коридора, Том заскърца със зъби от яд.
— Чакай, проклетнико — мърмореше той, — през нощта ще ти върна всичко с лихвите!
Том беше един от инициаторите на тайното сдружение между негрите и само чакаше удобен момент, за да си отмъсти за всички неправди и ужаси, които беше преживял.
Бунтът
Една бледорозова ивица на хоризонта показваше, че се разсъмва. Юнона седеше в колибата си и чакаше. Някакъв черен мъж се показа на вратата.
— Тръгнаха ли вече жените и децата? — попита тя.
— Да — отговори негърът. — Няколко часа вече изминаха, откакто напуснаха плантацията. Когато си свършим работата, както е уговорено, ще се пръснем на всички страни.
— Добре, много добре! — извика Юнона. — Хайде, да вървим, защото е време да започваме. Най-напред ще нападнем надзирателите и ще ги пленим. Но не ги убивайте, докато не решим какво да правим с тях!
Негърът изчезна между колибите, а Юнона, въоръжена с тежък камшик, се отправи към жилището на главния надзирател. Когато стигна там, тя заудря с юмруци по вратата.
— Отвори, чуваш ли, отвори по-скоро!
— Хиляди дяволи! — извика разбуденият надзирател. — Какъв е този шум, какво се е случило? Проклето същество — изсумтя той гневно, когато позна Юнона, — как се осмеляваш да ме будиш толкова рано? Чакай да ти платя за безобразието!
Той изчезна във вътрешността на жилището, а Юнона постави двата си пръста в устата и изсвири. В това време надзирателят се върна с голям камшик в ръка. Тъкмо щеше да замахне, когато няколко черни ръце се протегнаха изневиделица и го сграбчиха за врата и ръцете. Той видя, че хиляди черни сенки тичаха с рев и вой към него, и очите му се разшириха от ужас. Той предвиждаше участта си — участта на тези, които трябва да понесат отмъщението на хиляди измъчени човешки същества.
За по-малко от една минута надзирателят бе вързан.
— Оставете го сега на мене! — заповяда Юнона. — Идете и доведете останалите надзиратели!
Множеството се подчини, като нададе застрашителен вик.
— Слушай — извика негърката на надзирателя, — мисля, че е време да ти върна това, което ти дължа.
И нейните закръглени силни ръце заизвиваха камшика, който заплющя по тялото на мъчителя на бедните негри.
— Милост! — започна да се моли той. — Не ме убивай, обещавам ти, че ще се поправя!
— Остави това, ами по-скоро казвай къде са ми парите, ако не искаш да те бия до смърт!
Надзирателят не отговори. Тогава ударите се засипаха с още по-голяма сила върху полуголото му тяло.
— Спри, за бога! Парите ти са под възглавницата на леглото ми.
Като чу това, Юнона се втурна в къщата и скоро се върна с кожена кесийка в ръце. Междувременно негрите започнаха да се връщат. Те влачеха пет други надзиратели, по-скоро мъртви, отколкото живи.
Очите на Юнона искряха. Тя се разхождаше нагоре-надолу пред мнозинството, което гледаше със страхопочитание тази силна жена. Най-после тя заговори, като само с един жест въдвори гробна тишина.
— Безкрайно много сме търпели мъченията на тези зверове. Сега можете да си отмъстите!
Възторжен вик заглуши нейните думи. Негрите се нахвърлиха като глутница вълци върху пленниците си и техните викове за помощ показаха, че робите се разплащаха със своите угнетители.