— Аз ще ви помогна, Артур! — каза тя твърдо.
След този разговор събитията в затвора се развиха много по-бързо, отколкото Норт очакваше. След един несполучлив опит за бягство той се върна в килията си отчаян и дори започна да се съмнява, че младото момиче ще му помогне. Сънищата му станаха неспокойни. В тях всяка нощ започнаха да дефилират сенките на неговите жертви, Ирма и Мери бяха постоянни гостенки около леглото му, а очите на Мануелита се впиваха в него, сякаш искаха да пробият душата му.
Междувременно пристигнаха от Ню Йорк двама полицаи, които трябваше да отведат Норт. Той изпадна в ужас пред невъзможността да намери начин да избяга. Най-после в неговия измъчен от мисли и безсъние мозък се породи нов план, който той не закъсня да сподели с Нели. Когато старият тъмничар му донесе храната, го завари да лежи безучастен в леглото.
— Какво ви е? — попита той обезпокоен.
— Болен съм — отговори Норт с изнемощял глас. — Моля ви, изпратете ми доктора!
Старецът се отдалечи, мърморейки си нещо. Той беше недоволен от този обрат, защото се надяваше скоро да се отърве от опасния престъпник.
След малко докторът дойде в килията на Норт, който трепереше от страх, защото от този момент зависеше дали ще остане още няколко дни в ареста, или ще бъде изпратен в Ню Йорк…
Тъмничарят се върна ядосан в дома си. Дъщерите му го чакаха с нетърпение, защото и двете бяха посветени в играта на престъпника. Нели подготвяше ново бягство, а Лусия помагаше на сестра си.
— Замина ли арестантът, татко? — попита невинно Лусия.
— Не, трябва да остане още два дни тук — отговори старецът неохотно. — Тъкмо се бях зарадвал, че ще се избавя от него, а той взе, че се разболя. Това просто ме отчайва.
След като баща им се прибра в стаята си, Нели прегърна сестра си и промълви:
— Ах, дано успеем този път!
Лусия не отговори нищо, само притисна към себе си своята страдаща сестра. Тя с нищо не даде да се разбере, че изпитваше ужас пред мисълта за близката нерадостна участ на сестра си, която можеше да бъде подведена под отговорност за съучастие.
Когато на следващия ден бащата занесе вечерята на Норт, с радост забеляза, че арестантът беше станал от леглото си.
— Добре ли се чувствате сега?
— Да, чувствам се добре — отговори Норт, като пое храната. Тежките стъпки на стареца отекнаха по каменния коридор и скоро в затвора настана тишина.
Норт чакаше нетърпеливо. Той се разхождаше тихо нагоре-надолу из килията си и се вслушваше в най-малкия шум. Най-после вратата скръцна полека и Нели се промъкна като сянка вътре. Престъпникът притегли младото момиче към себе си и обсипа лицето му с целувки.
— Тази нощ ще бъдете свободен, любими! — промълви Нели, упоена от страст. — Ето, това е за вас!
Тя му подаде малък вързоп, в който имаше шапка и пелерина, принадлежащи на баща й. Арестантът можеше да напусне затвора само преоблечен като баща им, в това бяха се убедили тя и сестра й след дълги размишления. Норт отчасти бе посветен в техния план. Сега, когато видя дрехите, той отново придоби решителност и смелост.
— Не искате ли да дойдете с мен?
— Не, сега не — отговори Нели. — Искам да знам, че се намирате на сигурно място. Вие ще ми пишете и аз ще дойда. Вярвам, че върху мен няма да падне никакво подозрение, защото всички ще мислят, че вашите приятели са ви помогнали.
— Веднага ли да бягам или по-късно?
— Веднага — отговори момичето. — По-късно часовите биха се усъмнили, защото баща ми си ляга рано.
Двамата напуснаха килията, като не забравиха да заключат вратата. Те се промъкнаха през слабо осветения коридор толкова тихо, сякаш бяха движени от невидима сила. Изведнъж Нели се спря като закована на мястото си.
— Това е баща ми, излиза от дома — прошепна тя и притегли Норт зад един стълб. Старецът мина покрай тях, без да ги забележи.
Бегълците побързаха да се отдалечат и бяха близо до вратата на жилището на тъмничаря, когато отново се чуха стъпки. Беше старецът, който се връщаше. Нели бързо отвори вратата и бутна Норт вътре. След това го скри в гардероба. Тя направи това тъкмо навреме, защото в следващия момент баща й влезе в съседната стая.
— Защо не си лягате, деца? — попита той двете си дъщери.
— Сега, тате — отговори Лусия, защото се боеше да не би старият да се усъмни в нещо по треперещия глас на сестра й.