— Ти къде ходи по това време?
— За доктора. Агентите, натоварени с придружаването на престъпника, са ядосани от внезапното му разболяване и тъй като не вярват, че болестта му е сериозна, настояват да тръгнат веднага. Докторът обеща, че след малко ще иде да прегледа още веднъж затворника.
Норт изтръпна. Само малко да се беше забавил, и бягството му щеше да бъде разкрито. Тъмничарят взе връзката с ключовете, която Нели беше окачила на мястото й, и напусна стаята.
— Бързо, Артур! — прошепна Нели, след като баща й излезе. — Нямаме време за губене. Излезте от къщи и тръгнете право към зида. Аз ще ви последвам след няколко минути.
Норт вдигна яката на мантията, нахлупи шапката и излезе от стаята. В коридора той чу, че тъмничарят се опитваше да отвори неговата килия, и това го накара да ускори още повече крачката си. Часовите го изгледаха учудено, без да кажат нещо. Изненада ги само необикновената бързина на стария тъмничар. Норт се отправи към дъното на двора. Единият часовой искаше да попита другаря си какво се е случило, когато вратата се отвори и на прага застана Нели.
— Не видяхте ли баща ми?
— Да, мис — отговориха дружно и двамата. — Отиде нататък.
И те показаха посоката, в която изчезна Норт. Нели настигна беглеца.
— Елате, Артур, там на земята има стълба. С нея ще успеете да прескочите зида.
Тя го поведе тичешком и те скоро намериха стълбата. Норт я вдигна и я подпря на стената.
— Прощавайте, мила моя. Сбогом!
— По-бързо! По-бързо! — подканяше го Нели. — Чувам вече гласове. Сигурно са открили бягството ви.
Норт започна да се изкачва, но изведнъж се строполи на земята. В бързината беше направил погрешна стъпка. Изправи се и отново сложи крак на стълбата, но в това време блесна светлината на джобно фенерче.
— Ето го — отекна гласът на стария тъмничар. — По-бързо! — извика той на войниците, които го следваха отблизо.
Като разбра, че всичко е проиграно, Норт се хвърли върху стареца с един удар да го повали на земята, за да спечели време. Но в това време изтрещя изстрел и се чу пронизителен писък. Нели, която наблюдаваше сцената, се изпречи пред любимия мъж, за да го предпази, и куршумът прониза гърдите й. Тя падна, обляна в кръв, пред краката на своя баща. Часовите се втурнаха към беглеца, но той бе успял да се изкачи по стълбата. Разнесе се втори изстрел… Сянката изчезна зад зида.
Тъмничарят се хвърли към падналото на земята момиче.
— Ти ли си, дъще? — изстена той. — Нели, мило дете, защо направи това?
Целият двор се раздвижи. От всички страни се чуваха викове. Лусия пристигна и изпадна в ужас, като видя смъртно ранената си сестра. Няколко войници я пренесоха в стаята й и положиха на леглото. Лекарят дойде веднага.
— Спасете детето ми, докторе! — обърна се към него тъмничарят, като кършеше ръце.
Лекарят не отговори, само се наведе над момичето. Когато се изправи, в погледа му се четеше ясно, че нещастницата не можеше да бъде спасена. Нели отвори очи. Въпреки болката на устните й играеше усмивка.
— Умирам с радост — прошепна тя. — Артур е свободен, свободен… той ще живее.
— Какво? — изохка старецът. — Ти ли пусна престъпника?… Сега разбирам всичко.
— И аз съм виновна — обади се Лусия. — Не взимай цялата вина върху себе си, защото и аз ти помогнах да го освободиш.
При това самопризнание старият тъмничар наведе побелялата си глава.
— Кажи ми само защо го направи, Нели? Той беше един опасен престъпник!… Ти го освободи от справедливото наказание, което заслужаваше.
— Не вярвам, татко… Аз го обичах, той също ме обичаше. Сега поне ще може да докаже невинността си.
— Горкото ми дете! — проплака нещастният баща. — Аз съм виновен! Трябваше да ти кажа от самото начало какъв звяр се крие в този човешки образ. Той те е излъгал и ти си само поредната жертва на това чудовище.
— Не го обиждай, тате! Артур е невинен! Татко… мили татко, кажи ми, че Артур не е престъпник, за да умра спокойно!
Старецът наведе глава и нищо не каза… Времето летеше. Положението на ранената се влошаваше.
— Тате — прошепна неочаквано тя с отпаднал глас.
Бащата се приближи към леглото и погледна дъщеря си в очите. Смъртта беше хвърлила вече сянката си върху тях.
— Какво има, дете мое?
— Ще ми простиш ли, че помогнах на Артур да избяга?