— Мисис, салът е готов и можем да тръгваме!
Тя нахвърли клони и сухи листа, за да направи по-удобно място за сядане за Ирма, после отблъсна сала от брега и скоро двете жени заплуваха, носени от течението с голяма бързина.
Радостна от щастливото избавление, Ирма позабрави глада, който я измъчваше отдавна, но вярната й другарка не можеше лесно да бъде заблудена. Тя обмисляше начин да набави храна.
Тъй като течението носеше сала в средата на реката, управлението му беше почти излишно, затова Юнона се зае с друга работа. Тя намокри голямо количество листа във водата и ги постла върху сала, след това сложи върху тях трески и сухи клони и с помощта на две сухи клечки ги запали.
— Огън вече имаме — заяви негърката доволна, като се обърна към Ирма. — А сега ще намерим и нещо за ядене там.
И тя показа едно пясъчно островче, което подаваше жълтия си гръб над повърхността. След малко салът, направляван от силните й ръце, спря в плитчината. Юнона грабна един дълъг кол и започна да прави с него дупки в пясъка. Ирма я гледаше учудена.
— Погледни тук, мисис — извика негърката, като извади кола. — Скоро ще имаме вкусен обяд!
Ирма видя, че от заострения край капеше някаква жълта течност, но в никакъв случай не можеше да се досети за нейния произход. Юнона разрови пясъка и извади голямо количество обли предмети, обвити с дебела кора.
— Не разбирам какво е това?
— Това са яйца на крокодил — отговори негърката. — Много са вкусни.
Тя се върна на сала и сложи яйцата върху жарта. Ирма не отдаде голямо значение на хвалбите на негърката относно вкуса на крокодилските яйца, но скоро приятната миризма, която погали ноздрите й, разпръсна всякакво съмнение. След малко двете жени залъгаха глада си и с това придобиха по-голяма увереност в скорошното си спасение от водната пустиня, която ги беше пленила.
Известно време салът плуваше под свод, образуван от клоните на дърветата, които растяха по брега. Ненадейно Ирма изпищя и сепна Юнона, която бе заета с управлението на сала.
— Какво стана? — попита разтревожена негърката.
— Гледай, Юнона, какъв звяр стои над нас! Струва ми се, че иска да скочи върху нас!
Негърката погледна към мястото, което й сочеше Ирма, и видя един ягуар. Действително царят на американските лесове дебнеше удобен момент да се хвърли върху жертвите си. Още миг — и той щеше да успее, но Юнона напрегна всичките си сили и тласна сала напред. Ягуарът скочи и падна във водата. Черното момиче извади кола и със силен замах го стовари върху главата на звяра. Той потъна за миг, но скоро пак се подаде на повърхността и с див рев заплува след сала. Негърката пак го удари по главата, той отново потъна и когато изплува, с удвоени сили се понесе след жертвите си. Скоро предните му лапи опряха в сала. Юнона заудря с всичка сила, като надаваше диви викове. Дивакът се събуди в нея… Още един, последен удар — и ягуарът се превърна в труп, носен от вълните. Тя го притегли с кола и го вдигна на сала.
— Така! Сега този мистър ще благоволи да ни даде кожата си. От нея ще направя разкошна постеля за мисис. А пък и месото му не е за хвърляне — има вкус на свинско.
С неподражаема сръчност негърката одра хищника, разцепи черепа му и като намаза вътрешната страна с мозъка, простря кожата да съхне на слънцето. После избра няколко по-крехки къса, отряза ги и останалото хвърли във водата. Ирма със страх наблюдаваше борбата, която вечно гладните крокодили поведоха за останките от ягуара…
Времето минаваше, без да донесе нещо ново за двете жени. Гората сякаш нямаше свършване. Докъдето стигаше погледът, се виждаше вода, над която се подаваха гигантски дървета. Тук-там пред очите им изникваше по някоя височина, дала убежище на всевъзможни горски животни, потърсили спасение от водната стихия.
Странен шум достигна до ушите на двете жени. Какво ли можеше да бъде това? Юнона се вгледа във водата и скоро разбра откъде идва той. Течението се беше забързало, а бреговете се сближаваха.
— Водопад! — изтръгна се неволно от устата й.