Ирма не искаше да се раздели с преданата Юнона, но разбойниците останаха безчувствени към молбите й. Те вързаха негърката, а Ирма отведоха в една колиба.
Вечерта настъпи. Двете жени оплакваха съдбата си. Разбойниците пък бяха много весели и се отдадоха на пиршество и игра на карти. Ирма чу нещо, от което кръвта замръзна в жилите й. Някой се провикна:
— Момчета, да пием за здравето на новата капитанша. Нека се надяваме, че тук пак ще стане весело като преди. Защото откакто избяга Роза, животът ни стана много тъжен. Капитанът е зъл и мрачен като самия ад и не прощава и най-малките прегрешения.
Дружно одобрение посрещна думите му. След това пожеланията гръмнаха в хор:
— За здравето на новата капитанша, която ще донесе радост на нашия капитан!…
Така настъпи нощта. Гласовете постепенно затихнаха. Разбойниците изпиха порядъчно количество вино и потънаха в тежък сън. Юнона обаче бдеше и кроеше план за бягство. Салът им беше отнесен от течението. Това тя помнеше, защото видя много добре как разбойниците, които ги плениха, го отблъснаха от брега. Имаше само една възможност: с коне.
Юнона напрегна всичките си сили, но здравите въжета не се поддадоха. Тогава тя се претърколи и стигна до един камък с остри ръбове. Започна да трие с тихи движения връзките на краката си. Често спираше, обляна от пот, но надеждата, че може да спаси себе си и господарката си от горчивата участ, й даваше нови сили. Най-после въжетата се разхлабиха. С едно движение Юнона ги свлече от краката си. Оставаха ръцете. Нямаше време за губене и тя с радост си спомни, че Ирма има джобно ножче. Тя допълзя до колибата, в която беше Ирма. Мина отзад и тихичко извика:
— Мисис, аз съм. Дълбай стената, за да стигнеш до мен!
Ирма не чака да я подканят втори път. Залови се за работа и скоро отвори малка дупка, колкото Юнона да провре ръцете си.
— Ръцете ми са вързани. Вземи ножчето си и разрежи въжетата!
Ирма се подчини. След малко пъргавите ръце на негърката разшириха отвора и Ирма излезе навън.
— Може ли мисис да язди? — попита Юнона тихо.
— Разбира се, добра ми Юнона — отговори Ирма. — Защо питаш?
— Защото ни предстои дълго и пълно с опасности пътешествие на коне.
— Готова съм на всичко, само да се избавим от тези хора. Това, което ни очаква при тях, е по-лошо и от смъртта!
Юнона внимателно разгледа въжето, което лежеше в краката й. Съобрази, че то може да й послужи. Нави го около лявата си ръка, докато в дясната държеше вече готовата примка. После се отправи към мястото, където стояха конете. Очите на негърката, свикнали с нощния мрак, откриха веднага пазача, който седеше на една малка могилка, загледан в далечината… Той нямаше време да извика. Примката се уви около врата му и той грохна безчувствен на земята.
Юнона се затича към него и омота здраво въжето около тялото му, за да не може да мърда, след това натика стиска трева в устата му. Тя намери едно седло за господарката си. Това не беше мъчно, защото разбойниците, приспани от алкохола, нямаха намерение да се събуждат скоро. След кратко търсене тя намери това, което й трябваше — едно мексиканско седло, което най-много подхождаше за жена. Можеше да се поздрави с още един успех. Близо до седлата намери и пушка с два патрондаша. Към себе си тя прояви по-малки грижи. Една ягуарова кожа беше достатъчна да замести и най-удобното седло. Сега Юнона се затича към колибата, където беше оставила Ирма, и двете жени, без да губят време, се отправиха тичешком към конете. Избраха най-хубавите между тях.
Беше любопитно да се видят тези ездачки. Едната — нежна жена, облечена в пепелява рокля, яхнала черен ат, и до нея — полугола негърка, седнала върху бялата кобила като статуя от черен мрамор. Те бяха решили в никакъв случай да не попадат в ръцете на разбойниците. След като сложи един патрон в пушката, Юнона спря конете и внимателно огледа околността.
— Каква проклета мъгла! Трябва да се върнем и да заобиколим лагера. Отишли сме на юг вместо на север.
Юнона имаше право. Трябваше да минат на другата страна, ако искаха да стигнат до Кингстър. Изминаха мълчешком известно разстояние, после отново спряха и огледаха местността, в която се намираха. Усмивка заигра по устните на негърката.
— Така, сега се намираме на север. Ето реката. Тук е мястото, където беше спрял нашият сал, а там е входът към долината на разбойниците.
Тя не довърши, защото в тази минута над главите им заканително изсвири куршум. Последваха го яростни викове. Нямаше никакво съмнение: бягството им беше открито.