— Трябва непременно да говоря с капитана! — заяви Ирма решително.
— Невъзможно, мисис! — отговори старият моряк. — Той заповяда никой да не го безпокои. Имам заповед да държа постоянно направление на юг.
С това разговорът приключи и хвърли младата жена в тревога. Тя я сподели с Юнона и негърката се залови за работа. Докато подслушваше на кабината, зад която чу отчаяните въздишки, беше изненадана от моряка, който им прислужваше. Той поиска да я заведе при капитана, но тя му даде да разбере, че може да откупи мълчанието му с пари. Тогава морякът й призна цялата истина за парахода и неговия товар и добави, че отдавна търси благоприятен случаи да го напусне. За спасението на Ирма и Юнона той поиска петстотин долара и негърката обеща да му ги даде.
Кларк, търговецът на бели робини, придружаваше „стоката“ си, макар че никъде не се виждаше. Той и капитанът започнаха да пиянстват, доволни от успеха на гнусната си търговия. Те се надяваха да получат добри пари за Ирма във вертепите на Веракрус, които те снабдяваха с момичета от Щатите. Но и двамата живееха с мисълта да похитят младата и хубава жена, която не даваше покой на сънищата им. Това може би спаси Ирма до вечерта, в която беше уговорено да избягат. Защото двамата съдружници се дебнеха и постоянните свади помежду им показваха ясно, че те бяха недоволни един от друг.
Дойде уреченият ден. Двете жени го прекараха в тревога и очакване на нощта. Най-после морякът, който щеше да им помогне и да ги последва в бягството, постъпи дежурен на кормилото. Ирма и Юнона се измъкнаха от кабината си под прикритието на мрака и се запътиха към рула. Те без малко щяха да се сблъскат с пияния капитан, който идваше насреща им, като си мърмореше:
— Почакай, хубава мисис, този път ще те посетя само за да ядосам приятеля си. Сега той не може да ме безпокои, защото лежи мъртвопиян под масата. Аз се погрижих за това.
Той се тупна гордо по гърдите. Двете жени се скриха и пияният мъж мина покрай тях, без да ги забележи. След това те побързаха да отидат при съучастника си. Той спусна спасителната лодка в морето, като я снабди предварително с провизии и едно буренце прясна вода. По една въжена стълба тримата слязоха в нея и тъкмо навреме, защото дочуха ударите на секирата, с която капитанът се мъчеше да разбие заключената врата на кабината, обитавана от Ирма и прислужницата й.
Междувременно небето се беше заоблачило и в далечината се чуваше тътенът на гръмотевиците. От време на време по някоя светкавица раздираше тъмната завеса. Юнона попита моряка:
— Колко има до брега?
— За по-малко от пет-шест часа не можем да стигнем дори при усилено гребане.
— Няма ли да ни застигне бурята?
— За наше щастие вихрушката мина доста далече от нас и сега бушува някъде на юг. В противен случай не бихме се чувствали никак удобно в нашето жалко корито! А сега да гребем с всички сили, че няма да е чудно, ако скоро видим парахода по петите ни.
Морякът млъкна и се залови за греблата.
— Нека помогна! — каза Юнона. — Два чифта ръце вършат повече работа от един.
Морякът с радост прие предложението на негърката и скоро лодката усили хода си.
Слънцето изгря като огнено кълбо след бурната нощ и позлати морето, което беше на път да укроти вълните си. Лодката следваше напора на греблата, които я направляваха към далечния бряг. Към обяд Юнона внезапно посочи с ръка на запад и извика разтревожена:
— Какво е това? Гледайте!
Морякът погледна нататък.
— Хиляди дяволи — изсумтя той, — това са мачтите на нашия параход. Напред, той е по следите ни! Открили са ни!
Но какво можеха да помогнат греблата в надпреварата с параход! Мачтите се издигаха все повече и повече и най-после целият параход израсна пред очите на бегълците. Ирма гледаше отчаяна бреговете, които сякаш се отдалечаваха още повече. Искаше да стане и да прегърне за последен път вярната Юнона, когато тя извика:
— Един параход… там… иде към нас.
Но параходът на търговците на бели роби изглежда също беше забелязал другия параход, защото се устреми към лодката с пълна пара. Той беше много по-близо и това тревожеше бегълците. Те издигнаха на една запасна мачта бяла кърпа и започнаха да я развяват.
— Видяха ни! — извика радостно морякът. — Идват право към нас. Тежко на нашите, защото това е военен кораб, който преследва контрабандисти и търговци на роби!
Ирма обаче не можеше да сподели радостта на моряка, защото преследвачите почти ги застигаха. След няколко минути „Вашингтон“ спусна една лодка в морето и няколко моряка слязоха в нея. Изведнъж се разнесе силен изстрел.