— Стрелят от военния кораб — извика възбудено морякът.
В това време лодката се приближи. Юнона извади револвера, с който се беше сдобила още на парахода, и стреля. От лодката отговориха, но за щастие куршумите не засегнаха никого от преследваните.
— Военните са близо — развика се морякът, сякаш полудял от радост. — Насам, насам! Помогнете!
— Какво става тука? — гръмна силен глас през борда.
Лодката с преследвачите бързо се върна към параходчето.
Капитанът му се опита да избяга, но един топовен изстрел го принуди да спре.
Ирма беше замаяна от бързо разиграващите се събития, когато чу, че я викат:
— Мисис, какъв е този параход, който ви преследва?
Тя се обърна и видя, че до тяхната лодка се беше приближила друга с моряци от военния параход. Говореше един офицер. Ирма бързо разказа приключението си, като не забрави да съобщи, че на парахода се намират още много момичета, които ще бъдат продадени във Веракрус, ако не им бъде помогнато навреме.
Капитанът се запени от ярост, когато видя, че моряците от военния кораб се качват на параходчето му. Той извади револвера си и щеше да повали първия от тях, ако собственият му екипаж не беше го спрял.
Ирма беше приета любезно от коменданта, на когото офицерът вече беше успял да докладва за инцидента.
— Радвам се, че моят кораб можа да ви спаси, мисис — каза старият моряк. — Съжалявам, че не мога да ви отведа в Савана, защото имам нареждане да отплавам за Галвистън в Тексас. Ще пристигнем там още днес.
Ирма му благодари от сърце и се застъпи за моряка, който ги беше спасил.
— Той ще се отърве с по-леко наказание — успокои я комендантът, — но онези негодници, които са ви отвлекли, са изгубени. След няколко дни ще бъдат обесени.
Надвечер параходът спря в пристанището на Галвистън.
Събра се голямо множество от хора, любопитно да разбере защо военният кораб води пленен параход. Любопитството се изостри още повече, когато на брега слязоха много млади жени, една от които поразяваше с ослепителната си красота. Мълвата бързо тръгна из града и Ирма стана обект на внимание. Благодарение на това тя се сдоби с една евтина стая, в която мислеше да остане за известно време, защото след няколко дни възнамеряваше да се отправи с Юнона към Хюстън, столицата на щата Тексас.
Ирма приема чудно предложение
На следващия ден Ирма изпрати Юнона на гарата, за да провери в колко часа тръгва влакът. Тя се забави доста и Ирма започна да се безпокои. Най-после негърката се върна. По лицето й се познаваше, че не носи добри новини.
— Моля мисис да ме извини, че се забавих, но трябваше да разбера добре всичко за нашето отпътуване. Невъзможно е да стане с влака, защото имало някаква повреда по линията…
— Тогава? — попита Ирма бързо.
— Аз наех два коня, с тях ще идем в Хюстън. След половин час ще бъдат тук.
— Ами пари? Знаеш много добре, че не разполагаме с много средства.
— Аз имам достатъчно — каза Юнона и нейните думи още повече изненадаха Ирма.
— Откъде имаш пари? Не, не мога да приема нито цент, ако не съм убедена, че е спечелен по честен начин!
Юнона падна на колене и прегърна нозете на господарката си.
— Приеми ги, мисис. Юнона те заклева, приеми ги!
— Добре, но само при условие, че ми кажеш откъде си ги взела.
Тогава тя разказа по един трогателен начин как Мери й беше дала парите.
— Първото нещо, което ще направя, когато пристигнем в Хюстън, ще бъде да си потърся работа. От спечелените пари ще отделям една част, за да мога да върна на добрата си приятелка цялата сума, която ти си изразходвала за мене.
Двете жени, придружени от един младеж, тръгнаха за столицата на щата Тексас. Пътят премина без особени произшествия, ако не се смятат акробатическите номера, които младежът, опитен ездач, направи яздейки, пред очите на смаяните жени. Макар че и Ирма беше опитна ездачка, ловкостта на техния спътник я учуди и тя го похвали сърдечно.
Те пристигнаха с водача си в града. Бяха отминали една малка, бяла къща, пред която стоеше негърче и държеше за поводите хубав бял кон, когато чуха писък и тропот от конски копита. Само с един поглед Ирма разбра какво се бе случило. Белият кон, който тя и нейните спътници бяха видели преди малко, се бе подплашил и сега препускаше лудо по улиците на града, като влачеше след себе си хлапето. Конят свърна към един площад, на който играеха много деца, току-що излезли от училището. Вместо да избягат, те се събраха накуп и конят се насочи право към тях. След секунди те щяха да бъдат смазани от копитата на обезумялото животно, ако една ръка не беше го хванала за поводите. Това беше ръката на Ирма.