Тичешком пристигна един млад мъж, който едва можеше да говори от вълнение.
— Имал си щастие, мистър Д’Албер — посрещна го тълпата. — Ако не беше онази млада дама, конят ти щеше да почерни много семейства.
Мистър Д’Албер се затича към животното, което още не можеше да се успокои напълно. За негово най-голямо съжаление Ирма се беше отдалечила и той не можа да й изкаже благодарността си.
— Конят ми е бил подплашен умишлено — започна да се оправдава той пред насъбралото се множество, което го гледаше заплашително. — Иначе моят Ромео е търпелив и кротък. Ето какво намерих в гривата му!
И той показа на всички една въртележка, с която някой злосторник беше подплашил невинното животно. Това обяснение успокои раздразнените духове и спаси цирковия директор Д’Албер от линчуване. След това той напразно разпитва за Ирма. Никой не можеше да му каже посоката, в която тя беше изчезнала.
Ирма и сега намери гостоприемството на прости, но честни хора. Напразно клетата жена търсеше работа. Юнона не можеше да гледа спокойно терзанията на господарката си. Най-после тя не се стърпя и написа на Мери в Ню Йорк писмо, което завършваше с думите:
„Елате по-скоро при нас, защото иначе горката мисис ще умре. Силите й са почти изчерпани“.
Бяха изминали няколко дни, откакто Юнона изпрати писмото. Един ден тя срещна на стълбата някакъв господин, който я заприказва:
— Узнах, че госпожата, която миналата седмица улови коня ми, живее в тази къща. Мога ли да поговоря с нея?
Непознатият направи добро впечатление на негърката и тя го въведе при Ирма.
— Казвам се Д’Албер — побърза да се представи той. — Аз съм собственик на цирка, който се намира в града. Научих, че вие сте безстрашната усмирителка на моя кон, и дойдох да ви поднеса моите почитания.
Простият и естествен начин на говорене трогна Ирма. Тя покани посетителя да седне. Откритото му лице, върху което грижите бяха сложили своя отпечатък, показваше, че мистър Д’Албер водеше тежка борба за съществуване, но при все това съвестта му беше останала чиста.
— Радвам се, че според моите възможности можах да извърша едно добро дело — каза Ирма и гласът и затрепери от вълнение. — Как е циркът ви, господине, посещава ли се?
— О, не питайте! — отговори цирковият директор и въздъхна. — Аз съм пред прага на разорението. Допреди няколко месеца скромното ми предприятие процъфтяваше. Бях събрал малка група отбрани артисти. Дори бях успял да спестя една малка сума за черни дни, когато изведнъж всичко тръгна назад.
Той се подвоуми дали да продължи, но ласкавият поглед на Ирма го окуражи.
— Имах една красива ездачка и нека си призная, тя привличаше по-голямата част от посетителите. Но един божи ден тя изчезна, а заедно с нея и по-голямата част от трупата ми. Останаха само няколко верни приятели, които споделяха с мене мъки и нещастия. Добрата ми и предана съпруга, която е също ездачка, макар че лежеше болна, поиска да излезе пред публиката, но падна от коня и си счупи крака. Сега лежи неподвижна вкъщи. Досега съм продал всичките си вещи, от които мога да се лиша, за да изхраня трите си дечица и малкото членове на трупата си.
Ирма беше трогната до дъното на душата си.
— Бедна съм — каза тя след кратка пауза, — но ако мога да ви бъда полезна, ще го сторя от сърце.
— Можете — заяви за нейна изненада цирковият директор.
— Как?
— Вие сте превъзходна ездачка, мисис — започна той неуверено. — В това се убедих, когато успяхте да обуздаете моя Ромео. Дойдох при вас, защото вие сте последната ми надежда. Ще се съгласите ли да гостувате като ездачка в моя цирк?
Ирма не отговори веднага. Пред очите й изпъкна страшната картина на мизерията. Тя видя една болна жена, чиито очи я гледаха умолително. Около нея плачеха три гладни дечица. Те молеха майка си за късче хляб, а тя не бе в състояние да им го даде.
— Добре — каза тя тихо. — Ще сторя голям грях, ако откажа помощта си на нуждаещите се.