Дъщеря ви Ирма е жива. Местожителството й непознато, следва писмо.
Роджър, началник на криминалната полиция“.
Ново нещастие за Ирма
Работите на цирка на ДʼАлбер тръгнаха добре. Излизането на новата ездачка възбуждаше всеобщ интерес. Посетителите се тълпяха всяка вечер пред касата и мнозина трябваше да се връщат без закупени билети. Но най-голям интерес към хубавата артистка проявяваше мистър Харисън. Той беше винаги между тези, които посещаваха Ирма в гардеробната. По всякакъв начин искаше да наложи на вниманието й своята личност, която не се радваше на особени симпатии сред гражданството на Хюстън. Харисън беше известен като подъл и малодушен човек и ако не беше неговото баснословно богатство, много врати в града щяха да бъдат затворени за него.
При все че Ирма намираше приятелски поглед за всеки от тези, които я наобикаляха всяка вечер, никой не можеше да се похвали, че е изтръгнал някоя по-нежна усмивка от нейните несравними устни.
Мистър Харисън вярваше твърдо в магическата сила на парите и мислеше, че за него няма нищо непозволено. Затова веднъж той направи едно колкото странно, толкова и необмислено предложение.
— Какво бихте казали, мис, ако ви предложа да прекарате известно време в имението ми, което е достойно да приеме една толкова красива жена като вас!
— Ще кажа — отговори Ирма, без да се колебае, — че си позволявате да ми правите покана, без да мислите!
Този отговор обърка Харисън и той напусна гардеробната смутен и видимо недоволен. След този случай Харисън не се виждаше вече между почитателите на Ирма. Това донякъде я зарадва, защото тя го понасяше с мъка и ако го търпеше, то бе заради директора на цирка, който не желаеше да изгуби като посетител този богат чифликчия. Колегите на Ирма бдяха над нея и я пазеха от нежелания гост, когото не оставяха насаме с нея. Но от всички най-ревностен беше клоунът. За него Ирма беше неземно същество, слязло на земята, за да ги спаси от явна гибел. Той не можеше да забрави, а заедно с него и останалите членове на трупата, че тази прекрасна жена им бе върнала отново радостта и работата. Когато Ирма му благодари за неговата тактична намеса, с която отстрани нахалния Харисън, клоунът не можа да се въздържи и й каза:
— Не вие на мене, а ние на вас трябва да благодарим. Бъдете уверена, че сме готови да се жертваме за вас! Само ако знаехте какво преживях, като гледах болната си стара майка да гладува… Сърцето ми се късаше от мъка, а не можех да сторя нищо… нищо, с което да облекча нейните страдания… Тогава се явихте вие… и аз… ние…
Той не довърши. Вълнението го надви, той се обърна и бързо се отдалечи. Ирма тихо промълви след него:
— Беден, но достоен за завиждане! Той поне има майка си, а аз — никого!…
Представлението беше свършило и ДʼАлбер се показа на вратата, сияещ от радост.
— Как бих могъл да ви се отблагодаря! — каза той на Ирма. — Не само че ме спасихте от гибел, но и осигурихте моя цирк завинаги. Моля ви да приемете един незначителен подарък.
С тези думи директорът поднесе на Ирма пачка банкноти, но тя отблъсна парите с една колкото тъжна, толкова и прекрасна усмивка.
— Не се съгласих да играя във вашия цирк, за да печеля, мистър ДʼАлбер — каза тя. — Вие имате още много дългове. Докато не се избавите от всички притеснения, отказвам да приемам всякакви извънредни възнаграждения. Използвайте тези пари за повишаване на заплатите на останалите артисти и за закупуването на нови коне, които са необходими за разширението на цирка!
— Чудна жена! — казваше директорът на клоуна и жокея на път за дома. — Ако не знаех, че е човешко създание, бих помислил, че провидението ми е изпратило на помощ ангел!
Тогава клоунът разказа за неприятностите, които Ирма трябваше да понася от страна на Харисън. Тримата млъкнаха, сякаш бяха потиснати от голяма грижа. Клоунът извика:
— Аз ще бдя над нея, каквото и да ми струва това!
— Да, ще бдим над нашата спасителка — отвърнаха другите като ехо на неговите думи.
Скоро Ирма стана любимката на целия град. Към нейната слава на отлична и безстрашна ездачка се прибавяше и споменът за нейния подвиг, когато тя спаси децата от явна смърт.
Циркът беше винаги препълнен. Често, докато яздеше Ромео на арената, Ирма отлиташе в мислите си далече, при Лидия, при своя баща, после си спомняше за Мери, Роджър… и сърцето й се изпълваше с горчива мъка. В тази минута тя изпитваше желание да има при себе си поне един от тях.